— Ето това е. — Сунес отвори нов документ и започна да нанася в него своите наблюдения относно душевното състояние на Пийч, интелигентността му, владеенето му на английски език, емоционалното му състояние (недобро: Пийч беше определено объркан по време на интервюто, вълнуваше се и ставаше плачлив, особено когато се споменеше сина му).
— А какво каза за снимките? За фотоапарата?
— Нищо. — Даниела поклати глава. — Кармел трябва да си го е въобразила — попитах го, но той определено не помни нищо такова.
— И е сигурен.
— О, да, подсигурих се, като направих проверка.
— По дяволите.
Джак се доближи до бюрото си. Седна и взе бележките, които Криотос бе закрепила за монитора му. Съобщения: Ребека го беше търсила, няколко журналисти искаха интервюта, Криотос го известяваше, че беше получила диска от Регистъра във връзка с тяхното издирване и че се беше обаждала в отдел „Изчезнали хора“. След изтичането на периода от четирийсет и осем часа в службата по следствена медицина на „Хорсфери Роуд“ щяха да започнат да изпращат всички неидентифицирани тела, открити на територията на столицата, но Кафъри знаеше, че обаждането там беше безсмислен жест: цял Лондон се вълнуваше за Рори Пийч и в „Изчезнали хора“ нямаше как да не се сетят незабавно за Шрайвмур, ако откриеха нещо. Залепи последното съобщение за пръста си и се взря с невиждащ поглед в него. Къде ли беше Рори Пийч? И имаше ли някъде снимки на цялото събитие? Проблясване от светкавица на фотоапарат. Звук от механизъм за навиване на лентата. Дали Кармел не си измисляше? Ако това беше вярно и Алек не беше чул нищо в дневната, снимките трябва да бяха правени в коридора. „Какво, по дяволите, очакваш от снимките, направени в коридора на тези нещастни хора?“
Облегна се назад в стола си и въздъхна. Беше изчерпал всичките си идеи.
— Ако имахме поне ДНК, можехме да започнем да пресяваме района.
Сунес вдигна очи.
— Да, и ако имахме тяло, можехме да се сдобием с ДНК.
— Каква ще бъде в такъв случай следващата ни стъпка?
— Ох, знаеш отговора на този въпрос, Джак. Още и по-задълбочени интервюта със семейство Пийч, когато лекарите позволят, нахвърляне на виктимологичен портрет, разширяване на параметрите и… ъъъ… — Направи пауза. — Изоставяне на участъка около парка… — Още не беше довършила, когато Джак си пое рязко въздух през стиснатите зъби. — Знам, знам, че това не ти харесва…
— Да, определено не ми харесва… продължавам да мисля, че той е там някъде. Как е възможно някой да напусне парка, понесъл съпротивляващо се хлапе, и никой да не го види?
— Може би момчето е ходило.
— Никой не го е видял. Освен това не липсва никоя от дрехите на Рори. Трябва да е бил гол.
— Може би похитителят е донесъл дрехи.
— Рори е кървял, вероятно е бил в шок… просто не мога да приема този вариант.
— Е, но сега не е в парка, нали?
— Не — съгласи се Кафъри и затършува под бюрото за раничката. Имаше нужда да пийне нещо. — Така поне изглежда.