Вдигна бутилката към Даниела, но тя поклати глава.
— Не. — Щракна с мишката, за да изпрати доклада до принтера в стаята за събрания и се изправи, протегна се и си погледна часовника. — Не, късно е. Имам нужда от легло.
Отиде да вземе отпечатания доклад, за да остави по един екземпляр на съответните членове от екипа, така че Джак остана сам за няколко минути. Изправи се, стиснал бутилката, вгледа се в отразените си в стъклото на прозореца очи, във фигурата си, очертана на фона на кройдънските небостъргачи. Ами ако Ребека беше права? Ами ако хората наистина виждаха убиец всеки път когато го погледнеха?
„Нещо малко, което расте в теб и ако не се махнеш от тази къща, ако продължаваш да се занимаваш със случай, който натиска всичките ти бутони, тогава «хоп», и ще го направиш отново.“
Напълни чашата до половината със скоч, изпи я на един дъх и се вгледа в лицето си, в развързаната и увиснала около шията му зелена вратовръзка.
„Може да се стигне дотам, докъдето стигна последния път…“
Реши, че не беше права. Измисляше си, за да го накара да се махне от къщата. Когато Сунес се върна, той се обърна, за да я погледне.
— Дани?
— Хм?
— Какво според теб означаваше онова, преди? Имам предвид странното изказване на Пийч за очите ми.
— О, един господ знае. — Тя сви рамене и се наведе над компютъра, за да го изключи за през нощта. — Знаеш какво става с хората в подобни случаи — вероятно има посттравматичен стрес. Вероятно му е по-комфортно да говори с жена, дори да е стара и грозна като мен. — Изправи се, сложи си сакото, погледна го и се усмихна, потупа го по гърба. — Всичко е наред с очите ти, вярвай ми, Джак. Попитай което и да е от момичетата в екипа дали има някакъв проблем с очите ти и ще получиш отговора. — Изкашля се и изправи гръбнак, прокара длани надолу по реверите си, за да ги приглади. — Освен мен, разбира се. Аз не се броя.
7
Обади се на Ребека. Усещаше цялата тежест на деня върху плещите си.
— Хайде просто да се приберем, да си приготвим нещо за ядене и да си легнем…
Тя обаче беше в приповдигнато настроение: беше в Брикстън — беше на разглеждане на „Колдхарбър Лейн“ при закрити врати в „Еър Галъри“ — и искаше да отиде да я вземе оттам. Съгласи се после да отидат да купят нещо в някой от денонощните магазини на „Теско“, да вземат див ориз, агнешко, бутилка червено вино и да си сготвят вкъщи. Джак обаче разбра, че й разваля вечерта. Усещаше желанието й да остане на партито.
Докато паркираше на „Ефра Роуд“, мина стадо млади ярки същества, с несъмнено висок рейтинг според стандартите на Западен Лондон. Движеха се на дългите си, по-подходящи за извънземни крака, с отметнати назад глави, с осветени лица като повярвали в Бог и вървяха из мрака към светлините на централната част на Брикстън. Сякаш не знаеха какво се беше случило само половин миля по-нататък в Брокуел парк. Кафъри пъхна в джоба си ключовете и прекоси „Уиндръш Скуеър“ към „Колдхарбър Лейн“, вървейки към главния източник на светлина, голяма жива колона от горещина и цветове: „Еър Галъри“ се издигаше в нощта — огромно индустриално пространство от цимент и галванизирана стомана. Щом се приближи още малко, видя Ребека в подножието на сградата, на входа, да отпива от чаша с коктейл и да поглежда часовника си.
Помнеше времето, когато беше в състояние да го чака спокойно, с ръце зад гърба, изнесла леко вдясно лявото си стъпало. Сега стоеше с доста раздалечени крака, облечена в дълго кожено яке, розови като дъвка панталони и, разбира се, с новия си аксесоар: нездравата си странна енергия, която я обгръщаше като воал.
— Джак. — Пъхна дългата си кафява ръка под сакото му и го придърпа по-близо, като се надигна на пръсти, за да го целуне. Носът й беше топъл, а дъхът — сладък и с портокалов дъх като „Коантро“. Беше пияна. — Току-що говорих с един човек от „Таймс“, Марк Куин също е там — нали се сещаш, онзи, в чиято глава тече сякаш замразена кръв. Той е там, както и Рон Мю…
— Страхотно… Тръгваме ли?
— И казах на човека от „Таймс“, че продължавам да правя още от моите вагини…
— Сигурен съм, че е бил подготвен за тази новина.
Опита да й вземе коктейла, но тя се усмихна и раздруса чашата пред лицето му; парченцата лед в ягодовочервената напитка се заблъскаха по стъклените й стени…
— Диаболо — пропя тя. — Това е Дииии-аааболо. Дяволът.