— И къде е той сега?
— В дома на семейство Нерсесиян.
Отговарящият за връзката със семейството полицай се беше обадил на Сунес оттам, за да й съобщи за сълзите на Алек Пийч.
— Плака непрекъснато през целия път от болницата до „Гърнзи Гроув“.
Пийч не беше обърнал внимание на мисис Нерсесиян, която ги беше посрещнала с широко отворени обятия и трагично изражение, а се беше качил право в стаята, където Кармел Пийч продължаваше да лежи на една страна, и се беше свил до нея на леглото, като я беше прегърнал. Двамата бяха лежали така повече от час, без да изрекат нито дума, пушейки цигара след цигара, сякаш това беше спойката на брака им. След като бе погълнал почти половин килограм баклава и четири арменски чашки кафе, полицаят бе попитал мисис Нерсесиян с какво е задължена на семейство Пийч. Ако единствената й цел беше да си осигури благодарна публика за лозовите си сармички, може би малко беше прекалила с ролята на добрата самарянка?
Кафъри слушаше мълчаливо Сунес. Снощи не беше спал. Ребека лежа до него със затворени очи, но смяташе, че тя също не спа. Знаеше, че вижда собствения си призрачен образ — като хвърчило, с разкривено и преоразмерено тяло. Поклащащо се от тавана. Джак беше избрал точно това, за което тя не желаеше да говори в никакъв случай, и тя бе реагирала така, сякаш я беше ударил с юмрук в лицето. Той потри очи.
— Дани.
— Ммм?
— Ще заведа екипа с кучетата в парка, само за малко.
— Е? — Тя вдигна поглед. — За какво говориш? Нали приключихме там?
— Този път кучетата за откриване на човешки останки. Няма шанс да го открием жив, нали? — Почеса се по тила. — Имам предвид — отсега нататък.
— Ще се направя, че не съм чула това, Джак. Не искам да те чувам да говориш повече така.
— Въпреки това искам да отида.
Тя го изгледа продължително.
— Като си наумиш нещо, Джак… — После, като поклати глава, насочи отново вниманието си към камъчето в подметката. Извади го, пусна го в кошчето за боклук и изтупа ръце. — Действай, прави каквото искаш. Само гледай да не кажеш на никой от зяпачите какви са тези кучета. Не искам да го виждам в пресата.
Мерилин Криотос беше свалила обувките си, както правеше обикновено преди пристигането на екипа. Говореше по телефона и Кафъри спря за момент от другата страна на бюрото, като я наблюдаваше. Тя вдигна очи и премигна, а той изписа питанка във въздуха. Криотос приключи разговора и се изправи, сложила ръце на кръста си.
— Разузнавателен отряд на „Дълич“.
— Е, и?
— Това. — Подаде му записките, които беше направила. Думата „трол“ беше измъкнала някакъв стар, нерешен случай. Свирепа сексуална атака върху единайсетгодишното лаоско момче, Чампалуанг Кеодуангди, в пресъхналия гребен канал в Брокуел парк. — Ще опитам да го намеря днес, но в Брикстън има един детектив инспектор, който е бил там през осемдесетте и може би си спомня нещо.
— И никой не е обвиняван за случая?
— Не… и е станало преди създаването на електронния регистър.
— В такъв случай, ако обичаш, ми уреди среща с жертвата и с детектива.
В Брокуел парк слънцето се издигаше в небето зад извисяващия се Аркейг Тауър: сянката му прекосяваше парка, за да спре в подножието му. Двама от полицаите с кучета и сини ризи вървяха нагоре по склона в близост до вана на отдела. На мястото на пасажера Кафъри виждаше две маски за защита при контакт с разлагаща се биомаса. Кучетата отзад не бяха същите, които бяха използвали тук през последните два дни. Тези бяха обучени да търсят мъртви тела.
— Знаете, че ако го открием, кучетата може да унищожат, ъъъ… част от доказателствения материал, нали? — Сержантът изглеждаше смутен. — Не можем винаги да ги спрем, те са гладни.
В специална чанта носеха свински крачета, престояли три дни, с които да уталожат глада на кучетата, ако не успеят да намерят мъртвия Рори Пийч.