— Да. — Джак потърка носа си и погледна към дърветата. Привличането, което усещаше към парка, не го беше напуснало. Все още не можеше да се откаже от него. — Да, знам.
Започнаха в близост до вана, като удряха по земята с тежки метални сонди. Това беше познат ритуал за кучетата — шумът им обясни защо бяха тук. Той отвори жлезите в устата им и те започнаха да се движат възбудено в кръг, с капеща по земята слюнка. Кафъри се обнадежди малко, когато кучетата започнаха да пъхат носовете си в дупките, направени от сондите, да пропълзяват под храстите и да душат покрай меките черни краища на езерата. Горещото време обаче възпрепятстваше гладкото функциониране не само на термалната апаратура на хеликоптера; горещината намаляваше също така и чувствителността на кучетата и след едночасово търсене те все още не бяха открили нищо. Полицаите бяха плувнали в пот под служебните си гащеризони и започваха видимо да униват, но Кафъри не обяви край на издирването. Той наблюдаваше Тексас, по-голямата от двете немски овчарки. От време на време тя вдигаше глава, отвлечена от дирята, и се въртеше в малък кръг.
— Хайде, момчето ми. — Полицаят го дръпна обратно към дирята. — Ето тук.
В странните пропуски на кучето, обаче, Кафъри усещаше нещо. Всеки квадратен сантиметър на парка беше претърсен — очевидно нещо му убягваше: някаква светлина светеше право в очите му и въпреки всичко не можеше да я види.
„Ти си този, който мисли, че знае, че има специален достъп до ума на убиеца, и въпреки това не можеш да видиш какво се е случило.“
„Какво е трол, Дани?“
„Трол ли? Тролът е стар извратен тип, който обича великолепно крехко месо. Катери се по дърветата.“
Това го подсети за Ребека предишната нощ, клекнала в клоните на дървото като малко зло духче. „Като бебе Зевс е бил в едно дърво.“ Спомни си момченцето в Клок Тауър Гроув Истейт, което бе имитирало, че се катери по водосточна тръба. И изведнъж разбра. Беше прав — Рори все още беше в парка. И мислеше, че знае къде.
В дванайсет и половина Хал Чърч се върна вкъщи за обяд от миниатюрното си студио за мебели на „Колдхарбър Лейн“. Беше едър мъж — със запретнатите си ръкави и русоляво-червеникава коса, оредяваща на загорялото от слънцето чело, приличаше много повече на широкоплещест занаятчия, отколкото на дизайнер.
Бенедикт беше в кухнята, където разтоварваше напълнените в „Теско“ торби, и Хал постави длани върху хълбоците й, целуна я по тила, после внимателно я отмести встрани, за да стигне до торбичката с гевречета върху кухненското шкафче. Джош подскачаше между краката им като щурче от торба към торба, като ги отваряше подред и надничаше в тях.
— Мамо, къде е „Съни Дилайт“?
— „Съни Дилайт“. — Хал постави длан върху челото си. — О, Боже. Оранжево дете. Ще имам оранжево дете.
— Та-а-ате! — Момчето се завъртя на пети, покрило лицето си с длани. — Не ми се бъркай.
— Хей, к’во има, оранжево хлапе?
Джош се изкиска и се обърна отново към баща си.
— Само го направи, и ще си имаш сериозни неприятности, човече.
— Джош. — Бен измъкна от торбата топка „Моцарела“, която се движеше в суроватката си, и я остави върху кухненския плот, готова за пицата, която щеше да прави. — Ще престанеш ли да говориш така? Изобщо не е забавно.
Джош сведе глава и направи физиономия към баща си.
— Джош. Ела тук. — Хал се наведе, докато приближи глава до главата на сина си. — Ти си суперготин — прошепна той.
— Честна! — Джош приветства баща си с брикстънския поздрав. — Бойакаша!
— За бога, няма ли да престанете, вие двамата? — Бенедикт сръга Хал в корема. — Хайде, дай му да пие някакъв сок, цял следобед се е ровил в земята.
— Защо просто не му дадеш пакет „Ротманс“, докато все още не сме минали на друга тема? Джош? Нали ще ни кажеш, когато решиш да се детоксикираш, синко?
— Хей, татко. — Момчето постави „Съни Дилайт“ върху кухненския плот и се изправи на пръсти, за да си вземе чаша. — Мама трябваше да повика куките.
— Полицията, Джош, не куките. Откъде научаваш тези неща?
— Полицията ли? — Хал погледна разтревожено към Бен. — Как така?
— Наложи се да извикаме куките. — Джош остави чашата върху плота и започна да отваря бутилката със зъби. — Защото някой се опита да открадне Смърф.
— Какво?
— Ще ти кажа след минутка — прошепна Бенедикт, като погледна многозначително към сина си. — Джош, не със зъби, ако обичаш. Човек никога не знае кога могат да му дотрябват зъбите. — Взе му бутилката и съдра найлоновата лента със собствените си зъби. — А сега си изпий сока, фъстъче. Ако си послушен, ще напълним басейна и ще извадим Трейси Айлънд.