— Ура-а! — провикна се възбудено момчето и влетя в другата стая, като едва не разля напитката си. — Контрол над Върджил Трейси, изстрелване на капсулата Буревестник 4, ВЕДНАГА!
И се хвърли върху дивана.
Докато той се настаняваше в дневната, от която не ги делеше стена, така че всичко пак се чуваше, но вниманието му беше погълнато от телевизора, Хал отвори гевречетата, намери бутилка „Хоугардън“ и се обърна отново към Бенедикт. Работеше с безир и клен и растителните мазнини бяха оцветили дланите му така, че линията на сърцето бе маркирана за вечни времена. Той беше верен до дъното на душата си на своето семейство, което бе всичко за него: приемаше като стрелба всяка заплаха към тях, независимо дали беше реална или въображаема.
— Е? Какво се е случило?
— Боже, наистина беше страшно. — Младата жена включи чайника и прибра косата от очите си, които не отделяше от Джош, за да бъде сигурна, че не ги слуша. „Семейство Симпсън“ беше започнал и той седеше на дивана, вдигнал върху него краката си със свити колене, притиснал чашата с портокалов сок до устата си, вперил поглед в екрана. — И то пред проклетия магазин за къмпингови стоки на „Брикстън Хил“, моля ти се. Отидохме първо там тази сутрин. Вързах я отвън, защото не искаше да остане в колата, и застанах пред щанда, за да купя кутията за лед за пътуването ни до Корнуол. В един момент обръщам глава и… — Махна с ръка във въздуха. — … и виждам онзи човек. Задяваше я.
— Задяваше ли? — Хал пъхна едно геврече в устата си. — Какво разбираш под „задяваше я“?
Бенедикт допря пръст до устните си.
— Сексуално — прошепна тя. — Беше си пъхнал ръката между краката й.
— Какво?
— Знам. Казах ти — истински ужас. Държеше опашката й в едната си ръка, ей така, както се държи… ууф, не знам, както някой би държал опашката на някоя крава. Нали се сещаш, както правят ветеринарните лекари. И се беше навел и зяпаше, сякаш опитваше да… Боже, отвратително е, но той сякаш опитваше да я подуши или да надникне навътре. Така че аз… е, извиках и всички в магазина ме загледаха, но аз си казах, че няма да го оставя да се отърве току-така след стореното…
— Кой беше?
— Беше, ъъъ, бял, висок — беше в магазина зад мен, докато купувах всичко необходимо за Корнуол. Забелязах го, защото беше с качулка и стоеше в ъгъла, сякаш не искаше да го видят. Тогава си помислих, че ме зяпа, но после излезе и аз забравих за него, докато не го видях да развява във въздуха опашката на Смърф…
— Копеле.
— … И във всеки случай реших, че няма да го оставя да се отърве току-така след това, затова изтичах навън от магазина и се разкрещях като побъркана. — Бенедикт отвори хладилника и затърси прясното мляко. — Но той тръгна по „Ейкър Лейн“, а аз бях оставила Джош, затова трябваше да се върна и…
— Боже…
— … и се обадих в полицията и им казах. Бедната Смърф, стоеше си безобидно като уличен стълб, а се намери някой, който да я оглежда като най-обикновена уличница.
— Шегуваш се.
— Не се шегувам. Обадих се в полицията. Сякаш не се бяхме нагледали достатъчно на полицията през последните няколко дни. Но трябваше да им се обадя, не че могат да направят нещо.
Младата жена се намръщи, вперила поглед в съдържанието на хладилника.
— И?
— О, за бога, виж това! — Затръшна вратата и се обърна към дневната. — Джош!
— Какво е направил?
— Отново е местил разни неща. Джош!
Той погледна невинно.
— К’во?
— Ела тук!
— Никога не съм чувал нещо толкова побъркано. — Хал напъха поредното геврече в устата си. — Някой да гледа в задника на Смърф.
Джош се смъкна послушно от дивана и влезе в кухнята. Бенедикт се наведе към него.
— Размествал ли си всичко тук вътре?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да-а.
— Ако оставиш млякото върху скарата от метални пръчки, то се преобръща, колко пъти съм ти го казвала. — Погледна отново в хладилника. — Ако не си го направил ти, не знам тогава кой ще го е направил. Таласъмите на хладилника, вероятно. — Извади млякото и го вдигна на светлината. — О, за бога.