— Пфу! — Хал направи физиономия. — Отвратително е. Подушвам го оттук.
— Боже. — Тя пребледня. — Мирише на урина.
— Дай на мен. — Той взе бутилката от нея и, протегнал ръка напред, се приближи до мивката. Като клатеше глава, обърна шишето точно над канала, изплакна го, постави го в кофата за боклук и пусна водата да потече. — Пфу! Откъде го купи?
— Срокът му на годност още не беше минал.
— Може би хладилникът не е наред. — Хал го отвори и се вгледа недоверчиво в бутоните. — Ще проверим тази работа, щом се върнем от Корнуол.
В парка Кафъри повика младия сержант на една страна.
— Въпросът ще ти се стори глупав.
— Изпробвай ме.
— Има ли начин да накараме кучетата да търсят нагоре?
— Нагоре ли?
Джак кимна към дърветата.
— В клоните.
— Разбира се.
— Разбира се ли?
— Да. — Полицаят потърка лице, изчерви се леко. — Знаеш как става, падат самолети, нали така? Понякога, ъъъ, разни неща се закачат по дърветата. — Погледна нагоре. — Но защо?
— Не знам. — Кафъри се обърна, за да се увери, че никой не ги чува. Ако се окажеше, че не е прав, не желаеше да се налага да дава обяснения. — Виж, това е само идея. Нищо няма да навреди, нали?
— Дадено. — Сержантът влезе във вана и се върна с лека пръчка от галванизирана стомана, приблизително с размерите на бастун, със зелена пластмасова дръжка. — Тексас?
Немската овчарка вдигна рязко глава и насочи питащите си очички към ствола на кестеновото дърво, по което почукваше младият мъж. После зачука по клоните и кучето разбра какво се иска от него. Вдигна рязко глава и заситни след сержанта, подвило опашка, насочило нос право нагоре към листата. Кафъри го последва няколко метра по-назад.
Започнаха да обикалят из парка. Беше един по обяд, когато кучето спря пред огромен габър, от който буквално валяха гъсеници. Вдигна се на задните си крака, постави предните лапи на ствола и остана там.
Беше същото място, където Роланд Клеър беше намерил фотоапарата „Пентакс“ и розовите ръкавици преди три дни.
9
Кафъри, отговарящият за доказателствения материал и детектив Фиона Куин направиха в приемната на съдебния лекар кратко съвещание с патолога Харша Кришнамурти, за да набележат плана си на действие. Събрани около прашните изкуствени цветя върху пластмасовата маса, те обсъдиха как да срежат Рори Пийч. После Джак отиде в мъжката тоалетна, за да си наплиска лицето с вода.
Когато беше погледнал нагоре към клоните и беше видял как е завързан Рори, първият му импулс беше да се върне в Брокли, да отиде право в къщата на Пендерецки, да го хване за оредялата коса, да блъсне с всичка сила лицето му в стената и да го зарита. И да го рита, докато престане да мърда. Осемгодишното дете беше свито на топка, с колене до брадичката и ръце, закриващи главата, и завързано с въже — отгоре то действително щеше да напомня нещо с формата и големината на автомобилна гума. Ноктите на ръцете му бяха издълбали полумесеци в бузите. Ако Рори беше малко по-голям, ако беше на десет-единайсет, а не на осем години, вероятно щяха да го видят по-рано. Следващата мисъл на Кафъри беше, че преди двайсет и седем години никой не беше проверил дърветата покрай железопътната линия. Никой не си беше и помислил за тях. И до днес се опитваше да измисля все нови и нови начини, по които Пендерецки би могъл да е скрил Юан по време на полицейския обиск на дома си.
Избърса лице с тоалетна хартия и излезе от тоалетната, мина през помещението, където държаха телата в подредени в редици специално предназначени за тази цел шкафове с идентификационни етикети, пъхнати в рамка на вратата, розов за жените и син за мъжете… „Полът е като код за използвания цвят — помисли си той, — не само при раждането, но и при смъртта… дори в залата за аутопсия.“ Вътре беше студено, сякаш бе зима. Стените бяха облицовани с ментовозелени плочки, като в старомоден плувен басейн. Във въздуха се носеше познатата миризма на кръв — като в касапница. Под масите лежаха маркучи, край които по пода се бяха събрали локвички вода. Две тела, с написани с черен маркер върху прасците имена, бяха откарани в единия край на стаята, за да се отвори място, вещите и поставените върху пръстите на краката им етикетчета стояха върху отделна носилка на колела в жълти найлонови торби за болнични отпадъци. Телата бяха срязани и разтворени: като купчина от различни цветове, със сини книжни салфетки, натъпкани във вратната кухина. Служителят в моргата със зелена найлонова престилка и черни обувки стоеше над единия труп и вадеше снопове черва от него. Разтърсваше ги, сякаш опитваше да изтръска нещо от тях.