— Наистина ли?
— Наистина.
„Да, наистина, Дани. — Кафъри се взря в обувките си. — Рори не е умрял така. Мисля, че вече зная как.“
— Бих искал по-късно — додаде Кришнамурти — да огледам тези следи с алтернативни източници на светлина, да заснемем участъка и да видим дали ще забележим нещо друго. Така.
Отстъпи назад, за да направи място на служителите в моргата да обърнат тялото — опитно, с ефективни движения, без да поглеждат лицето на детето. В залата за аутопсии цареше пълно мълчание. Сега, след като телцето се озова по корем, малките издатини на гръбнака изпъкнаха под тънката кожа; книжната салфетка остана на мястото си. Без да поглежда към никого, Кришнамурти я отдели и я пусна в торбичка за доказателствен материал. Взря се в раната на рамото на Рори и след кратка пауза, през която всички затаиха дъх, отстъпи назад и вдигна поглед.
— Да — обърна се към събралия се екип той. — Да. Някой да говори със съдебния лекар. Това трябва да се види от зъболекар.
Навън, в нажежената до синьо следобедна пещ, Джош играеше в басейна със своите бански с Дарт Мол, обърнал гръб към гората, като със съсредоточено изражение потапяше „Буревестник четири“ до дъното и после го пускаше да изплува на повърхността. Слънцето блестеше във водата, а от другата страна на оградата, в парка, в сянката на испанските кестени бръмчаха комари.
Хал стоеше на верандата със студена бутилка кола, загледан в дърветата. Виждаше бели и сини петна там, където групата полицаи се бяха събрали, около храстите се бе появила полицейска лента, ограждаща малък участък от гората. Сигурно бяха намерили нещо. Отпи замислено от колата си — беше толкова щастлив, че ще се махне за малко от централната част на Брикстън, от претъпкания апартамент над един магазин за алкохол на „Франт Лайн“, но сега брикстънските проблеми явно започваха да ги преследват наистина по петите.
„Франт Лайн“. Имаше време, когато се гордееха с престижния си адрес и животът за тях беше поставяне на отровни лентички срещу хлебарки под мивката и сандвичи с риба тон в кафене „Финикс“, докато Хал вечно проследяваше и обсъждаше ревизионизма с Даркъс Хау. Животът на „Франт Лайн“. Харесваше му това — двамата с Бен да бъдат с хора от сой, да живеят с реални личности. Бяха там и по време на Брикстънските бунтове през 1995 г. заради случилото се с Уейн Дъглас — стоеше на улицата с ключовете в едната ръка, с книги от библиотеката — в другата, и наблюдаваше как „Догстар“ лумва в пламъци. Нагоре към небето. И всички надничаха през вратите и прозорците, за да видят как горящите, сбръчкващи се, накъдрени от пламъците пачки пари се сипят от облаците.
Но с появата на Джош всичко се промени. Отговорността ги смазваше. Шизофреничните писъци, престъпността, богатите млади посетители на нощни клубове и зловещите последователи на Луис Фарахан — невъзможно красиви чернокожи мъже с изключително елегантни костюми, застанали по уличните ъгли с набожно свити ръце, зад чиито очи проблясваха ужасяващи планове… изведнъж всичко това престана да бъде очарователно и забавно. Един ден Джош нахлу в стаята с крясъци и с новото си оръжие в ръце. Спринцовка, върху която бяха изписани думите: „Еднократна употреба само за теб — инсулин 100“. След този случай Хал реши да работи до изнемога, но да измъкне семейството си от централната част на Брикстън. Спасителният пояс обаче дойде от семейството на Бенедикт: наследството от леля й в Норвегия им даде възможност да влязат в тази нова къща, достатъчно далеч от центъра, за да бъдат в безопасност. Имаше осветление и осигурителна ограда, до „Фридж“ се стигаше с автобус и изобщо животът беше станал доста приятен.
— Хал! — провикна се Бенедикт от един от прозорците над главата му.
Той остави бутилката на верандата.
— Джош, ще стоиш тук, нали? — Влезе вътре и изкачи стълбището, като вземаше стъпалата две по две. Съпругата му стоеше в спалнята, край леглото. — Добре ли си?
— Да. — Беше по тениска, розови пликчета и чехли от овча кожа, сякаш тъкмо се бе преобличала. Косата от едната страна на главата й беше с ролки, а от другата падаше свободно. — Аз съм добре, но гледай… виж леглото.
Хал видя, че нейната половина на леглото беше мокра. Сякаш Смърф бе вървяла нагоре-надолу по него и бе уринирала.
— Господи.
— О, боже. — Бен потърка лице. — Съжалявам, че изкрещях така. Предполагам, че Смърф не е виновна. Вече е стара. — Въздъхна и започна да събира подгизналите чаршафи. — Вече не успява да слезе от леглото достатъчно бързо, когато се налага.