— Божичко… разбира се, разбира се.
Роланд Клеър, който, като повечето жители на Брикстън, следеше случая от „Донегол Кресънт“ по телевизията, сега се изпълни с още по-силно желание да види снимките в пентакса. И дума не можеше да става да занесе филма за проявяване, дори да успееше да го извади от фотоапарата. Имаше обаче алтернатива. Когато се прибра вкъщи този следобед, направи справка с бележника си.
Да! Беше прав. Сигурен беше, че това е някъде из апартамента. Влезе в спалнята и започна да измъква разни неща.
След един час го откри. Беше сложено в кутия от стари книги: голяма, поизмачкана книга с меки корици „Направете си ваша тъмна стая У ДОМА!“ На корицата се виждаше мъж в бяла престилка, който държеше за ъгълчето лист фотографска хартия и го изплакваше в специално предназначения за тази цел съд. Клеър беше открил наръчника преди години на перона на станция „Лафбъро“. Доволен от себе си, отнесе книгата в кухнята и я избърса от прахта, после си приготви питие и отиде в дневната. Отвън беше едновременно светло и тъмно: големи облаци се носеха откъм хоризонта и в един момент закриваха светлината, а в следващия вече носеха дъжд, но Роланд Клеър не забелязваше. Той взе писалка и хартия, настани се на дивана, с гръб към прозореца, и се зачете.
11
Свечери се, докато Кафъри намери време да посети детектив инспектор Дърам. Насочи колата срещу потока от автомобили, нагоре по „Бюла Хил“, където алеите бяха посипани с чакъл, улиците бяха широки като френски булеварди, а от конските кестени по тротоарите капеше червен сок. В Норуд сградите се доближиха с крачка към пътя, а щом стигна „Брикстън Уотър Лейн“, градът го впримчи здраво в мрежата си.
В Централен Брикстън движението беше вече натоварено. Джак паркира след първия завой от „Ейкър Лейн“ и се запромъква между колите. Не му се вярваше, че това място отстоеше на по-малко от миля от Брокуел парк. Ако бе имал възможност да седне, Рори Пийч щеше да успее да надникне от своето дърво… „Своето дърво ли? Своето дърво? Ако те слуша, човек ще реши, че го е избрал сам…“… и да види тези притъмнели улици — западаща общинска гордост. Човекът, който беше поставил Рори на онова дърво, имаше криминално минало. Което означаваше, че почти със сигурност бе създал и развил връзки в затвора — отделните затворнически секции бяха ключови клетки в педофилските мрежи, развъдници на идеи и планове, където се създаваха контакти и приятелства за цял живот. AMIT щеше да се концентрира върху една от тях чрез електронния регистър и резултатите от проучването на Криотос на осъдените педофили в брикстънския район, опитвайки да се включи към обширното подземно разпределително табло. Замисли се за тези невидими връзки, за тази предизвикваща тръпки от ужас верига, която свързваше всяко нездраво нещо за друго нездраво нещо. И неизбежно, както ставаше винаги напоследък, мислите му го отведоха отново към Пендерецки.
Пендерецки. Все така съсредоточен върху него, се запъти към полицейското управление. Колко още щеше да мине преди Пендерецки да бъде подложен на разпит? Колко степени го деляха от извършителя? И какво, ако…? Какво, ако…?
Детектив инспектор Дърам го посрещна любезно. Спомняше си добре нападението от 1989 година.
— Да-а-а. Малкият Чамп. Лоша работа. — Прозорецът на канцеларията беше на нивото на една улична лампа, която светна в червено, докато разговаряха. Дърам, в морскосиня риза и карирана вратовръзка, живееше в Брикстън от петнайсет години. Докато говореше, играеше с двойната си брадичка, стискаше я и я масажираше, сякаш се беше появила изненадващо за една нощ. — Изрових го заради теб. — Затвори с трясък кантонерката и постави извадената оттам папка пред своя посетител. — Във връзка със случая Пийч ли? За това ли си мислиш?
— Още не знам. — Джак отвори папката. През ноември 1989 г. единайсетгодишният Чампалуанг Кеодуангди беше нападнат в Брокуел парк и бе пострадал толкова зле, че се наложи да прекара няколко дни в болницата. — Направих търсене с ключовата дума „трол“ и излезе този случай.
— Точно така — всичко е вътре. — Дърам се приведе напред и хвана показанията на Чамп между палеца и показалеца си. — Така Чамп нарече човека, който го беше подредил. Трол. Не знам защо. — Направи пауза. Кафъри беше приседнал напред на стола си, с поставени върху бюрото длани, и се взираше в нещо в папката. — Добре ли си, синко?
Джак не отговори. Струваше му се, че нещо беше забило хищни нокти първо в раменете му. Това беше отчетът на съдебния лекар. Нападението над Чамп беше наистина жестоко: нападателят почти беше откъснал парче месо от рамото на момчето. Кафъри затвори папката и погледна събеседника си. Знаеше, че е пребледнял.