— О… извинявам се — възкликна Хал. — Стана без да искам.
Бенедикт поклати глава.
— Напротив, искаше го.
— Не, наистина не исках.
— А какво в такъв случай смяташе да направиш?
— Смятах да бъде много по-силно… да прозвучи като… това.
Джош припкаше из кухнята, цвилейки от смях, а Бен се обърна отвратено.
— Нула точки за представянето. — Загъна останалия шоколад и го върна в хладилника. — И нула за оригиналност. И престани да правиш физиономии зад гърба ми.
Хал се усмихна. Все още можеше да разсмива съпругата си. Когато тя заведе Джош да си измие зъбите, той си наля кафе от кафеварката и отиде да постои край задния вход на къщата. Кухнята гледаше към веранда от червено кедрово дърво, открито стълбище водеше към квадратната градина, покрита с трева, с двуметрова масивна дървена ограда, така че в нищожните си десет квадратни метра от Южен Лондон, семейство Чърч се радваше на пълно уединение. Това може би щеше да се промени след нанасянето на съседите — може би те щяха да се надвесват от прозорците си и да го гледат как коси тревата и как Джош се плацика в надуваемия басейн.
Хал вдигна поглед към прозорците на съседното жилище, които бяха все още тъмни и с големи хиксове по стъклата, премести го натам, където се издигаха гигантските мегалити Аркейг Тауър и Хърн Хил Тауър — към далечния край на парка — меко напомняне, че въпреки всичките огради и специалното осветление, все пак живееха в Брикстън. Хал потръпна, внезапно усетил вълчия поглед на парка иззад оградата и, сякаш внезапно се беше застудило, влезе вътре, затвори вратата след себе си и я заключи. Симпатиите му към парка бяха секнали след случилото се тази седмица.
Кафъри и Дърам останаха в опустялата сграда до късно през нощта. Отвън се носеше като че ли радващият от друг свят вой на сирени, пулсациите от стереоуредбите на автомобилите в тъмните улици. Двамата мъже не чуваха нищо от това. Бяха погълнати от показанията и заключенията по случая „Кеодуангди“. Взираха се продължително в рисунката на нападателя, направена по описанията на момчето, изпратиха искане за информация за настоящото местонахождение на Чамп, провериха дали няма криминално досие и го потърсиха в избирателния списък. Имаше трима Кеодуангди в Бирмингам и други двама — в Източен Лондон, но нито един от тях нямаше същото първо име. Въпреки това изпратиха факсове в Плайстоу и Солихъл и продължиха да се обаждат. Нощта напредваше, но те не усещаха минаването на часовете.
Нападателят на Чамп така и не беше открит. Чамп, който по онова време живееше на „Колдхарбър Лейн“, не го беше видял добре, а обяснението му за онова, което беше правил в Брокуел парк, не бе прозвучало убедително. Показанията му бяха изпълнени с противоречия и полуфакти.
— За едно обаче беше сигурен — додаде Дърам. — Нападателят го снимал, дори след като припаднал — спомняше си просветването на светкавица, когато дошъл в съзнание. О, и още нещо. — Почеса се под брадичката. — Непрекъснато му задавал чудат въпрос.
— Какво?
— Харесваш ли татко си?
— Харесваш ли татко си?
— Ъхъ. — Харесваш ли татко си? Педерастки приказки. Представяш ли си, това беше единственото, за което беше сигурен. Определено не го биваше за свидетел. — Според Дърам разследването така и не потръгнало, защото Чамп явно говорел с неохота. А когато все пак го правел, говорел несвързано, противоречал си. Известна роля беше изиграл и фактът, че момчето беше от Лаос. — Никой не си даде кой знае какъв зор по случая — половината дори така и не се научиха да му произнасят правилно името. И тъй като подобно нещо не се случи повече, историята просто бе забравена. Знаеш как става това.
— Може да е бил затворен за нещо друго. — Кафъри свали очилата и ги избърса в ръкава на ризата си. — Нападателят на семейство Пийч е бил в затвора.
Дърам се намръщи, повдигна въпросително вежди.
— Детето имаше следи от колан около врата си.
— А. — Дърам кимна. Знаеше за какво говори колегата му. Затворнически навик. За Дърам, чиято четиринайсетгодишна дъщеря се интересуваше само от коне и от езда, практиката на затворниците да укротяват жертвите си на изнасилване с колан около шията, винаги го подсещаше за оглавник — за обуздаването на непокорен кон и за мускулести, напомнящи бутала на машина, бедра, притискащи хълбоците му. Това беше първото заключение, до което достигаше водещият разследването полицай, когато видеше подобни издайнически белези. — Знаеш ли, странно, че си възприел трола за случая Пийч… — Дърам подръпна брадичката си, докато Джак сложи отново очилата и взе бележника. — … защото първото, за което се сетих, като научих цялата история от „Донегол Кресънт“, беше измамата със снимката от „Халф Мун Лейн“.