Кафъри вдигна поглед.
— „Халф Мун Лейн“ ли…?
— Не си ли чувал за това? — Дърам отново стисна увисналата си двойна брадичка. — Всъщност защо да си го чувал? Стана преди дванайсет години. Повече. Няма нищо общо с Чамп, просто се случи по същото време. Две снимки, направени с „Полароид“, открити в боклукчийска кофа на „Халф Мун Лейн“.
— Е, и?
— О, всичко се забрави — оказа се просто лудория. Но тогава наистина ни притесни, казвам ти. Накара местните да залепят афиши по всички спирки — познавате ли това дете? Може би е в опасност… и т.н.
— Не си спомням нищо.
— Ами, бащата… наричахме го „бащата“, макар да не знаехме със сигурност, бащата и детето бяха завързани, голи. Афишите бяха отчаян ход — и родната майка на момчето нямаше да го познае на тези снимки, толкова неясни бяха — и ако питаш мен, качеството им се влоши още повече след като попаднаха в ръцете на отдела за съхранение на доказателствения материал.
— И мислиш, че е било номер?
Дърам сви рамене.
— Не съм сигурен, но накрая решихме, че трябва да е номер, защото не се случи нищо — не намериха никого, никой не беше обявен за изчезнал. Отделът за борба с педофилията в Скотланд Ярд се зае с проследяването на случая, но ние тук в Брикстън не чухме нищо повече във връзка с него.
— Къде отидоха снимките?
— След лабораторията на „Денмарк Хил“ предполагам са били върнати тук, но ние разчистваме документацията си всяка година, затова най-вероятно са отишли за съхранение в Чарлтън или Криклуд. Ще потърся квитанцията, получена при предаването им, ако искаш. — Дърам се изправи, подръпна брадичката си, погледна своя събеседник. После направи пауза и, като постави и двете си ръце върху масата, се приведе напред. — Стори ми се странно, защото се случи по времето, когато случаят Чамп беше все още активен, и щом въпросните снимки дойдоха тук, нещо започна да ме човърка. Сещаш ли се какво имам предвид? Все се питах дали имат нещо общо с онзи персонаж, трола — човекът, който направи това с Чамп. Ето тук, нали знаеш. — Тупна се с химикалката, която държеше. — В дреболиите ми. Нищо съществено, просто човъркане.
12
В полунощ, когато Кафъри най-сетне се прибра вкъщи, Ребека го направи отново. Този път в кухнята. Седеше на масата, пиеше водка от чаша за шампанско, не каза почти нищо, докато той също си наливаше… но когато Джак дръпна транспаранта зад нея, когато сакото му се отвори и той я целуна, тя разтвори мило крака и всичко се повтори: остави го да я докара до оргазъм два пъти, но щом той се изправи и започна да си разкопчава панталоните, тя седна и извърна глава.
— Съжалявам — заяви Ребека и се плъзна от кухненския плот, оправи роклята си и излезе от стаята.
Кафъри се отпусна напред, опря ръце в масата. Поемаше дълги, дълбоки глътки въздух, вперил невиждащ поглед в мократа следа, която тя беше оставила върху нея. „Не губи самоконтрол, не проявявай гнева си. Не й доказвай, че е била права.“ Изчака пулсът му да се нормализира, после вдигна ципа на панталоните си и я последва в дневната, където младата жена гледаше телевизора с изключен звук.
— Ребека.
— Мммм? — Не го погледна. — Какво?
— Знам защо се случва това. Наистина знам.
— Така ли?
— А ти имаш нужда да говориш за това. Имаш нужда да говориш за случилото се.
— Не спирам да говоря за него.
— Нямам предвид на пресата, а на мен. — Изгубил търпение, той се зае с колана си. — Или просто не се меси в моите неща, Беки, просто не се меси. След като предпочиташ да направиш свирка на цялата лондонска артистична сцена, само не и на мен, тогава просто не се меси.
За момент тя като че ли се засили да отговори, но после промени намерението си и отпусна ръце върху дивана, като въздъхна с раздразнение.
— Боже! Какво си намислил пък сега?
— Какво според теб? Стоя пред теб, погледни ме добре, надървен до болка, а ти… — направи жест към телевизора — … ти гледаш проклетия телевизор.