— Не ми чети конско, Джак, когато и около теб има някои неща, които определено не сме се засилили да разглеждаме под микроскоп.
— Добре. — Спря я, като вдигна ръцете си в знак, че се предава. — Това не води доникъде. — Обърна се към вратата. — Когато пожелаеш да говориш, знаеш къде да ме намериш.
— Къде?
— В банята… докато си правя чекия.
Свърши тази работа в банята, после сложи екипа си за джогинг и напусна къщата, без да каже и дума, като затръшна вратата след себе си.
Нощното небе беше с цвят на море. С тъмносиния цвят, който може да се види понякога покрай кораловите атоли. Беше топло, а от прозореца на нечия гарсониера се носеше музика и се издигаше към звездите. Пот капеше в очите му — съсредоточаваше се върху поставянето на стъпалата си върху асфалта и опитваше да не мисли за Ребека. Но умът му непрестанно се връщаше към това, към задънената улица, в която се бяха озовали. Никой не желаеше да се предаде, това беше ясно. Нещо повече, решимостта да не го правят обземаше все по-силно и двамата. „По дяволите, Ребека!“ Обичаше я, изобщо не се съмняваше в това, нямаше как да скрие нежността си към нея, но бяха стигнали до ситуация, от която не виждаше положително развитие на нещата.
— Джак — заяви ненадейно Ребека, като седна на дивана и се обърна към вратата. Внезапно го усети така ясно, сякаш беше влязъл. — Джак, това е защото… — притисна силно юмруци към корема си — … защото съм наранена. И раната е голяма и кърви. — Направи пауза, отворила уста, загледана към празната рамка на вратата, за да му даде възможност да осъзнае току-що казаното. Тогава лицето й се сгърчи и тя се присмя гръмко на глупавата драма. — О, за бога! Аз съм наранена! Наранена ли? Бедната, бедната наранена Беки! — Скочи, отиде в кухнята, за да вземе чашата за шампанско и се върна с нестабилна крачка в дневната, извивайки свободната ръка пред лицето си — танцуващ върху голия под Шива с дълги нокти. — Наранена, ти, глупава краво, наранена, наранена, наранена! — Държеше малко марихуана в една стара кутия върху камината; сви си цигара от нея, като пееше и отпиваше от водката, а езикът й надебеляваше и губеше чувствителността си. Коленичи, остави чашата на пода, запали цигарата, дръпна от нея няколко пъти, после внезапно се търкулна на пода и закри очи с длани. — О, боже, о, боже, о, боже!
Намираха се в дупка. И двамата бяха попаднали в дълбока дупка: Джак с решението си да се саморазкъса заради Юан — ужасяваше се да мисли докъде можеше да доведе това — а на противоположната страна на бойното поле стоеше тя самата, със запечатана уста, с плътно затворени очи. Единственото, което искаше Джак от нея, беше да седнат и да обсъдят това спокойно, за да може да го пусне от себе си, да се пречисти от него. „Не те виня, Джак, не те виня.“ Искаше, наистина искаше да му го каже. Но не можеше и точно там се намираше раната. В паметта й. Защото Джак не знаеше, че през цялото разследване на смъртта на Джони, докато той бе вземал спокойно показанията й в болничната стая с изглед към капещите дървета, когато се бе преструвала, че плаче, ако съдебният лекар й зададеше въпрос, чийто отговор не знаеше, дори когато бе намеквала за това пред пресата, Ребека беше лъгала. Истината беше нещо, което не смееше да признае дори пред самата себе си. Отпусна ръце от двете страни на тялото си и се загледа в тавана. Истината беше, че не можеше да си спомни нищо от нападението в малката къщичка в Кент.
Тротоарът беше топъл, съхранил топлината от деня. Беше вървял половин час, когато осъзна къде се намира. Сега тичаше по улицата на Пендерецки. Беше дошъл тук, без да помисли — привлечен от някакъв вътрешен компас. Забави достатъчно, за да премине към джогинг, и заоглежда къщите.
Това беше една от онези особено чисти улици, носещи аромата на крайбрежен град, и човек се изпълваше с очакването да види обяви „Дава се под наем“ пред дантелените пердета на прозорците. Къщата на Пендерецки се намираше приблизително в средата на редицата, но беше толкова ясно разграничена в съзнанието му от останалите, все едно изпъкваше много пред тях, като горд собственик на голям корем. Приближи и спря отвън, постави ръце върху дворната порта, наведе се за момент, за да си поеме дъх, докато капещата пот образуваше тъмни кръгове по тротоара.
Отпусна се назад на пети и вдигна поглед нагоре към къщата. Колко ли време щеше да мине преди някой от екипа да почука на тази врата, за да пита за трола? Колко щеше да мине преди приятелката на Дани, Полина, с пъргавия си ум и ровенето си в различни база данни, щеше да посочи приликите между случилото се с Рори и онова, което бе станало преди две десетилетия и половина с Юан? Отново го споходи бавно разгръщащата се картина на протягащи се нагоре изпод земята пръсти. На Пендерецки, чиито пръсти докосват пръстите на трола.