Джак изправи гръбнак. Тази вечер нещо в къщата на Пендерецки му се стори странно. Банята пак светеше и гигантският фенер — в червено, жълто и сиво — все така висеше там. Стори му се малко по-голям. Кафъри постоя малко, смръщил вежди, после бутна бавно дворната порта.
Никога досега не беше вървял по алеята на Пендерецки — в редките случаи, когато си бе позволявал да се доближи до къщата, бе влизал отзад и се бе движил под прикритието на мрака, защото Пендерецки, като всеки престъпник, знаеше безупречно своите права и щеше да поиска да види нареждане за задържане, без да му мигне окото. Предната градина тънеше в бонбоненорозова слез, напомняща кристализирали бонбонки, тънки като хартия, която сякаш се движеше, като че ли тук полъхваше ветрец. Дълги треви жулеха болезнените му прасци. Спря пред най-ниското стъпало.
Входната врата беше все още с първоначалното оловно стъкло, на което беше изобразен хълм с вятърна мелница, а слънчевите лъчи бяха очертани с черно. Докато изкачваше познатите две стъпала, той разбра, той ги чуваше, чуваше бръмченето им, бръмченето на мокри тела, смучещи, плодящи се тела, и тогава успя да ги види, индивиди, затъмняващи лъчите на стъкления изгрев, и веднага разбра, че онова, което висеше в банята на Пендерецки, не беше китайски фенер.
Ето какво си спомняше Ребека.
Нощ. Тя е в леглото с Джак.
На сутринта се събуждат. Вали.
След като Джак заминава за работа, тя закусва с кафе и препечена филийка.
Забелязва, че Джони не се е прибирала вкъщи. Започва да звъни по телефона и установява, че Джони е в апартамента на Блис.
Облича стари шорти и тениска и яхва велосипеда си, за да отиде там.
Бяло петно.
Бяло петно.
Бяло петно.
Проблясване на светлина и нещо… нож? Кука?
Бяло петно.
Бяло петно.
Отново светлина — някакъв лекар осветява очите й.
Бяло петно.
„Само едно одраскване — стой мирно, няма да усетиш нищо.“
Бяло петно.
Джак, във взетия под наем жалеен костюм, надвесен над болничното легло, преди да тръгне за погребението на Есекс.
Отново Джак. Взема показанията й. Когато тя прокарва смутено длан по лицето си, защото й е неудобно да признае, че не помни нищо, той я поглежда със симпатия и, мислейки, че така й помага, пита: „Видя ли Блис да отнася Джони?“.
„Да я отнася ли?“
„В коридора, където я открихме.“
„О, да, това. Аз… Да, видях го. Отнесе я там.“
От разстояние най-впечатляващата черта на Ребека беше жилавостта й — носеше я като яркочервено зимно палто — понякога съвсем естествено, понякога демонстративно. Никога незабележимо. Знаеше, че това може да й придаде крехък вид, но знаеше също така и защо. Трябваше да го надрасне, като нова кожа, в началото на живота си, когато разбра, че баща й никога няма да бъде оценен за неразбираемите си метафизични апологии, а майка й никога нямаше да бъде подмамена да слезе от мястото, където се носеше, упоена от имипрамина. „Дъщеря на английски професор и красавица в клинична депресия“, така я беше определил накратко един журналист. Беше й необходимо известно време, за да осъзнае, че именно поради това не можеше да признае белите петна в паметта си: означаваше да признае, че твърдостта на характера й беше лъжа, че за известно време бе изпуснала от ръце контрола — все едно да остане без кожа, открита за заразата. Не мислеше, че някой ден щеше да бъде в състояние да говори спокойно за това. „Как е възможно да не си спомняш?“
Почти цяла година беше държала това под похлупак, докато чу: „Представи си как съм се чувствал, като те намерих, Ребека, закачена, закачена на кука на тавана“. За първи път получи известна представа за случилото се през онзи ден в Кент и сега установи, че не може да погледне надвесеното над себе си лице на Джак, без да се страхува, че върху него ще види образа на Малкълм Блис. Нещо се беше задвижило в нея — нещо, което не й позволяваше да лежи по гръб, без да се върти, нещо, което не й позволяваше да спи спокойно нощем. За Ребека беше важно, много важно да не позволи на никой да научи истината.