Ребека спеше. Или се преструваше, че спи. В пепелника, поставен до леглото върху статията за наградата „Търнър“, бяха смачкани две изцапани с червило угарки от тънки пури. Джак се преоблече — сложи анцуг, суитчър и леки обувки, взе някакви инструменти изпод стълбището и излезе в задната градина. Изгази високата гъста трева, подмина зелената щайга, която Пендерецки беше използвал, за да се качи върху нея, копривата и преплетените клони. Жп линията беше спокойна, последният влак беше минал. Сигналните светлини покрай притихналите линии бяха зелени. Кафъри ги прекоси пъргаво, чу стреснатото раздвижване на някакво животно в тревата. На отсрещната страна откри лисича пътека, водеща право към градината… или може би това беше пътеката на Пендерецки.
Задната част на къщата беше смълчана и тъмна, оградата беше изгнила от влагата. Прекоси бързо градината; сърцето му се стягаше все повече, колкото повече наближаваше. И чак сега — защо не беше гледал по-внимателно — забеляза, че покрай металната рамка на порутената стара пристройка имаше истинско сборище от мухи, събрани като гроздове черни плодове, които се вълнуваха лениво.
С помощта на швейцарското си ножче изстърга стария маджун на кухненския прозорец, по суитчъра му се посипаха дървени стърготини и боя. Внимателно извади стъклото от рамката и застоялият въздух от къщата го връхлетя като бърз влак. Сега вече можеше да подуши какво има в банята — вонята, която стимулира рядко стимулирания корен на човечността — миризмата на отворени човешки черва, миризмата на мъртвите, изправили се в гроба си и дишащи в нощта. Чуваше жуженето на мухите — „Не може да бъде, не, това не може да се случва“ — докато бръкна вътре, завъртя ключа и отвори задната врата.
Тишина.
— Иван?
Постоя там, докато преброи до сто в очакване на някаква реакция.
— Иван?
Никога досега не се беше обръщал към Пендерецки с първото му име.
— Тук ли си?
Никакъв отговор. Само ударите на собственото му сърце в ушите. Влезе в пристройката.
Някога, преди двайсет години, преди Пендерецки да започне да го подозира и да заключва вратите си, Джак се беше промъкнал тук и се беше изненадал безкрайно от обикновения вид на къщата. Влажна и западнала, но обикновена дори заради това. Къща на стар човек. Килими на едри шарки, газова камина, сгънат брой на „Рейдио Таймс“ край дивана. Прясно мляко в хладилника и хартиен пакет със захар върху кухненския плот. Това беше домът на два пъти осъждан педофил, а в хладилника му имаше прясно мляко, върху кухненския плот — захар, а в дневната — „Рейдио Таймс“. Сега, докато се движеше из стаята, остана поразен, като откри колко малко се беше променила. Къщата изглеждаше по-малка, а тапетите — по-пожълтели, отколкото си ги спомняше, парче от тях висеше от тавана под стълбището, а килимът лъщеше от мръсотия. На изтривалката пред вратата лежеше вестник „Локъл Шопър“ и купчина флайъри от местни ресторанти, но, като се изключат мухите, всичко беше дотолкова непроменено, че Джак се усъмни в спомените си.
Върху малкия перваз на прозореца в подножието на стълбището бе поставен цифровият дисплей, който даваше информация на Пендерецки за телефонните позвънявания. Върху него лежеше разкъсан кафяв плик. Вътре нямаше писмо, но обратният адрес беше онкологичното отделение в болницата в Луишам. Първата улика — пъхна я в джоба си. „О, боже — помисли си Кафъри. — О, боже, моля те, нека това не се случва.“ Обърна се към стълбите, като се движеше бавно; под краката му хруптяха останките на мъртви мухи. Живите насекоми размахваха крилца над главата му, бъхтейки в един-единствен нисък тон, движеха се напред-назад, сякаш носени от диханието на старата къща.
Всички врати на площадката бяха отворени, с изключение на тази, която водеше към банята. Виждаше светлата ивица под нея. Тук миризмата беше по-плътна; наложи се да вдигне подгъва на суитчъра си, откривайки по този начин корема, за да покрие лицето си, когато посегна към ключа за осветлението на върха на стълбището. Крушката изсвистя и изгасна. „По дяволите.“ Бръкна през една от отворените врати, откри ключа и този път осветлението се включи; върху малката стълбищна площадка се образува малък жълт правоъгълник. Бързо, дишайки повърхностно, надникна зад вратите. В две от стаите нямаше нищо — само празна кутия от кока-кола и остатъци от килим върху голия дъсчен под. Щом влезе в третата, разбра къде бе живял Пендерецки.
Матракът бе застлан със зацапани чаршафи от изкуствена материя, износени дотолкова, че бяха станали почти прозрачни, до леглото се валяше купчина вестници, отгоре й бяха оставени чаена чаша и празна консерва от боб, от която стърчеше вилица. Единствената украса в помещението беше постер на Атина, на който две момчета със сламени шапки седяха върху дървен вълнолом, едното беше прегърнало другото през раменете. Снимката беше направена през седемдесетте години — преди три десетилетия слънцето имаше различен цвят: по-мек и по-жълт, отколкото в началото на третото хилядолетие. Двете момчета изглеждаха на същата възраст, на която бяха Джак и Юан, когато… Наложи се да спре.