В коридора натисна бутона за автоматично избиране на последния набран номер на телефона. Обади се телефонният секретар на онкологичното отделение на болницата в Луишам. Набра номера на последния, който се беше обаждал в къщата. Пак онкологичното отделение. Някой от болницата се беше обадил преди три дни. Оттогава никой не беше правил опит да се свърже с Иван Пендерецки. И това беше всичко.
Където и да беше скрил Пендерецки неголямото парче от плът и кръв, каквото беше Юан, явно не беше в тази къща. Каталозите бяха само подсказване — Кафъри беше сигурен в това. Имаше още. Някъде. Но това беше част от гения на Пендерецки — умението му да укрива. Да укрива списания, видеоленти, снимки и дори тялото на едно малко момче.
13
(22 юли)
Вкъщи съблече дрехите и ги пъхна направо в пералнята. Знаеше доста за избавянето от миризмата на труп от дрехите. Ребека все още спеше. Когато се събуди, разбра незабавно, че нещо не е наред.
— Джак? Какво има? Къде беше?
Той не отговори. Седна на леглото по боксерки, сви си цигара и я запали. Слънцето се провираше през завесите и образуваше различни форми по тавана.
— О, боже. — Ребека се търкулна по гръб и постави длани върху челото си. През нощта гримът на очите й се беше размазал и около тях се бяха образували кръгове като на панда. — Заради снощи е? Нали?
Кафъри не отговори. Не знаеше какво да каже.
— Джак? — Младата жена седна и сложи длан върху ръката му. — Съжалявам… мога да обясня. Просто…
Той се усмихна и обхвана лицето й по начин, който може би щеше да изглежда абсурден. Но не му пукаше. Беше уморен.
— Той е мъртъв.
— Кой?
— Пендерецки.
— Мъртъв ли?
— Самоубил се е. Мисля, че е имал рак. Обесил се е в банята си.
— Там ли беше цяла нощ?
— Да.
— По дяволите! — Ребека се отпусна върху възглавницата, като премигваше. За момент настроението й се подобри… за момент той си помисли, че тя беше също толкова шокирана, колкото беше и той самият, дори се запита дали разбираше. Но тогава тя сложи ръка на челото си, изви очи така, че да срещне погледа му, и рече: — Значи няма за какво повече да стоиш тук. Можеш просто да си тръгнеш. Нали?
— Не — поклати глава, разбрал веднага, че се е излъгал, че е все така сам. — Не мога да го направя. Имам… — Погледна навън през прозореца. — Имам всичко.
Младата жена седна, взе цигарата от ръцете му и дръпна продължително от нея.
— Юан ли имаш предвид? — Той нямаше намерение да отговаря на този въпрос. — О — въздъхна тя. — Да, имаш предвид Юан. — Усети, че тя го потупа по рамото; когато се обърна, видя, че му връща цигарата. Без да го гледа. — Пендерецки вече е мъртъв, но ти пак няма да се откажеш, така ли?
Кафъри отново не отговори. Пое цигарата, отпусна глава и се вгледа в черния си нокът. Тя имаше право. С това трябваше да е свършено. Пендерецки беше мъртъв. Юан не беше в къщата. Трябваше да може да се откаже. Той обаче знаеше, че това не е всичко. „Няма как да е всичко. Може би има някое друго място… Барака или гараж… може би е взел гараж под наем…“
Изправи се уморено, отиде в банята и започна да пълни ваната.
Сега Роланд Клеър знаеше какво прави. Беше изчел книгата и намерил решението за заседналата във фотоапарата лента. Трябваше му тъмна торбичка, в която да бъде освободен филмът, без да бъде осветен. Беше му нужно малко време, докато се сдобие с необходимото, но последното, което липсваше на Клеър, беше находчивост. За торба му послужи мръсното черно яке, което намери на „Тълс Хил“. Беше го почистил и грижливо го затвори отпред с телбод, като го хвана с два реда телчета, за да не влезе светлина. Нямаше кой знае колко хубав вид, но сигурно щеше да свърши работа.
Роланд дръпна щората и седна на дивана, с „торбата“ в скута си, пъхна фотоапарата през единия му ръкав, докато влезе вътре в якето. После измъкна ръце, прихвана ръкавите с две ластичета и ги пъхна отново вътре, като се увери, че са влезли до китките, за да препречат достъпа на светлината. Напипа фотоапарата, хвана го и се зае с работата.
Ръцете на Клеър бяха по-скоро големи и непохватни — трябваше да действа бавно; беше прехапал долната си устна, толкова силно се бе концентрирал, опитвайки се да фокусира поглед върху едно петно на щорите, за да не се мести, докато работеше. Намери бързо ключалката на фотоапарата. Задната му част отскочи встрани и той го отвори, прокара колебливо пръсти по вътрешността му. Лентата беше там: опипом усети, че беше използвана до половината. Като внимаваше да не я докосва, за да не развали образа, заопипва бавно, докато откри касетата на ролката.