— Добре.
Приведе се леко напред от нетърпение. Имаше малък отвор, колкото да пъхне пръсти и да напипа горната част на касетата. Щом го направи, установи, че може да я завърти само четвърт оборот наведнъж. Днес беше необикновено търпелив. Пое въздух, затвори очи и остави пръстите си да действат в мрака, сякаш четеше на Брайл. Лявата му ръка опипваше лекичко механизма, за да провери дали зъбчатите колелца се въртят, дясната поддържаше неуморно касетата.
На Роланд Клеър, чиито ръце бяха големи като лопати, му беше необходим повече от час, за да развие лентата. Когато най-накрая приключи, пръстите му пулсираха. Измъкна фотоапарата от торбата, като изпробва механизма за навиване, преди да го остави встрани, и за негова изненада, той заяде веднъж, но след това изведнъж се задейства. Той наблюдаваше изумен. Невярващо го завъртя неколкократно назад-напред. Сега, без лентата вътре, фотоапаратът работеше безупречно. Може би не беше толкова повреден, колкото си мислеше; може би причината беше в лошото зареждане на лентата. Доволен, че ще може да запази пентакса, той го прибра отново в празната тенекиена кутия от бисквити и насочи за пореден път вниманието си към торбата, като я разтърси леко.
Касетата с филма беше на сигурно място вътре, но сега Клеър разбра, че се е озовал в задънена улица. Не знаеше коя е следващата стъпка на процеса — трябваше да се върне към книгата. Въздъхна. Беше уморен, имаше нужда от почивка, затова занесе импровизираната торба в спалнята, където беше тъмно, пусна я на пода, върна се в дневната и вдигна щората. Слънцето се беше качило високо в небето над парка. Постоя известно време така, загледан през прозореца към напечените от слънцето дървета.
Кафъри застана до телефонна кабина на една странична улица в близост до офисите на Шрайвмур. Червеното „BMW“ на Сунес и Полина блестеше на слънцето няколко метра по-нататък. Обади се анонимно в полицейския участък в Брокли, за да съобщи за смъртта на Пендерецки:
— Съпругата ми не е виждала известно време възрастния ни съсед… питам се дали бихте могли да…
И някак си това му помогна да се почувства мъничко по-добре, сякаш излекува част от заразата. Въпреки това трябваше да полага усилия, за да задържа ума си върху случая, по който работи, и да не му позволява да се отклонява към Брокли, където, покрай жп линията, се движеха тъмни сенки.
Сунес беше отишла да закуси, а неколцината пристигнали по-рано бяха потиснати. Нещата не изглеждаха добри. Златните часове, през които се решава често един случай, бяха отминали. Оттук нататък случаят на Рори Пийч можеше да бъде определен като „костелив“. Оттук нататък уликите започваха да се заличават, връзките се забравяха. Отчаяно се нуждаеха от ДНК, но лабораторните резултати още не бяха готови.
Криотос не беше успяла да открие следите на Чампалуанг Кеодуангди. Затова пък на бюрото му го чакаше сложеният от нея синьо-бял плик. Той влезе в стаята на старшия следовател с кафе и изтърси върху бюрото си съдържанието на плика. Две моментни снимки в найлонови торбички с прикрепени към тях увеличени копия. Това бяха снимките, открити през 1989 година в една кофа за боклук на „Халф Мун Лейн“. Беше ги чакал, но сега, когато вече бяха пред него, установи, че не е в състояние да се фокусира: умът му непрестанно се отклоняваше към жп линията и дома на Пендерецки, нагоре по стълбите, към стенните шкафове… „трябва да има още нещо, друго скривалище…“.
— Престани.
Сви цигара, заби пети в пода. Трябваше да се концентрира. Сложи си очилата.
Първата снимка беше на момче, вероятно на осем-девет години. Кафъри разбра, че е момче, поради простата причина че беше голо от кръста надолу; иначе полът на детето не можеше да бъде разпознат, защото лицето му беше обърнато странично към обектива. Беше бяло, много слабо и от позата му беше ясно, че е вързано — вързано за белия радиатор, до който седеше. Вдясно се виждаше ръбът на нещо, което приличаше на гардероб, и краят на залепен за него постер. В края на едно от копията един от участвалите в разследването през осемдесетте години полицаи беше оградил един участък от пода и беше написал с червено думата „крак?“. Джак се загледа в обекта. Можеше да бъде човешко стъпало — босо, с пет издатини с цвят на човешка кожа. Пръсти на крак? Доста дълги и тънки — може би пръсти на женски крак? Но като се вгледа във втората снимка разбра, че кракът не е на жена.