— Може би тук ще ни помогне мистър Кафъри… може би той поддържа контакт с някой, който е в състояние да помогне.
Фокусът й върху него му се стори толкова интензивен, че веднага след приключването на срещата Джак се извини, побърза да се върне в стаята на старшия следовател и да затвори вратата след себе си.
Враните напомниха на Ребека за рибен пасаж, по начина, по който се издигаха с въздушното течение, виеха се над ниските покриви на Гринич, обръщаха се като една, излагайки на показ тъмните си коремчета и променящи се цветове. Наблюдаваше ги, седнала пред масата в студиото си, с чаша кафе край лакътя, с димяща в пепелника тънка пура. Беше й студено.
Това беше апартаментът, в който бе живяла заедно с Джони до нападението. Докато гръбнакът на Джони не беше пречупен от Малкълм Блис, а Ребека не беше…
— О, боже!
Потрепери и взе пурата. Знаеше, че трябва да намери друго жилище, да се измъкне от този апартамент с неговите миризми и спомени, и със стълбището, водещо към стаята на Джони. Но беше толкова лесно просто да отиде до къщата на Джак и да влезе в нея: там я чакаха звуците от къпането му под душа сутрин, задименият, урбанистичен мирис на костюма му, когато се прибереше вечер, потта по ръцете му, когато се връщаше след джогинг, допирът на стегнатия му горещ корем в нейния нощем. „Да… както и неговата идея фикс, която най-вероятно ще го убие.“
Ребека се облегна на стола и се огледа. Капаците на прозорците бяха отворени — плоски бели четириъгълници се простираха по полираните дъбови подове. Скулптурите й бяха подредени вдясно върху масивна маса, готови да бъдат отнесени в галерията следващия месец. Като малки човечета или кулички. „Смехотворни. Джак е прав — смехотворни са.“ Вляво, струпани покрай стената, бяха старите й картини, рисувани преди нападението, онези, които Джак харесваше. Тези произведения на изкуството сякаш идваха от две различни места, сякаш бяха рожби на две различни майки. Вляво бяха старите. Вдясно — новите. А между тях, като проблясваше потайно и изпращаше едва доловими светлинки по стените, от тавана в центъра на стаята стърчеше касапска кука.
Ребека се беше качила на една табуретка и я беше завинтила в гипса на сутринта след спречкването с Джак в един от магазините на веригата „Теско“. Разбира се, куката нямаше да издържи никаква тежест, със сигурност не и тежестта на човешко тяло, но тя искаше да я постави там: надяваше се с нейна помощ да прогони бялото петно в паметта си. Но засега не се беше получило нищо. Засега бялото петно си оставаше там — липса, празнина — пространство с форма, тежест и консистенция, директно под куката, между старите и новите й картини. Нападението.
— Как изминахте пътя оттук до… — Ребека стисна пурата между зъбите си и протегна ръце над главата си, опитвайки се да изобрази мост, електрически заряд, свързващ двете. — Оттук дотук?
Опита се да си представи Малкълм Блис — явно е била заедно с него в една стая в малката къщичка… и Джони сигурно също е била там… но усещането беше като от насилването на уморен мускул, като опит да прокара мислите си през иглено ухо, и внезапно вместо Блис видя камилите на Дали с вретеновидни крака и образът на къщата избледня, а тя остана отново в присъствието на куката на тавана и нищо друго.
„По дяволите, по дяволите, по дяволите!“
Смачка тънката си пура и стана. Паметта й нямаше да направи желания скок тук и сега, затова нямаше никакво основание да мисли, че това ще стане, докато е в леглото с Джак. Смешната беше тя самата — смешна и вдетинена. Трябваше просто да се кали още. Прибра косата от лицето си и я завърза отзад на тила. Тази нощ щеше да отиде в дома на Джак и двамата щяха да започнат всичко отначало.
14
„Баракудите“ — десетгодишните, тоест точно във възрастта, когато започваха да създават неприятности — си показваха рогата. В тяхно присъствие Рибата Гъмър не се чувстваше комфортно.
— Може ли да направим някой номер сега?
— Да, нека направим някой номер.