В него имаше само един лист хартия. Не се нуждаеше от бележка или обяснение. Този лист му каза всичко, което трябваше да знае. Беше карта.
15
На Кафъри му бяха необходими двайсетина минути, докато разбере какво точно представлява картата. Седеше на кухненската маса, до отворения прозорец, и въртеше листа в ръцете си, като от време на време го вдигаше на светлината. Малкият правоъгълник представляваше сграда — „вила“, пишеше до него с ясния почерк на Пендерецки. Кафъри знаеше, че това е жаргонното название на обществена тоалетна. Но какво означаваха странните стъпала до нея? Завъртя листа на деветдесет градуса, така че стълбата легна на една страна. Беше пресечена в средата; двуглава стрелка съединяваше отделните стъпала, а над нея бяха надраскани цифрите 10–140. Стъпалата вдясно от стрелката бяха номерирани: 141, 142, 143, 144, 145. Джак прокара пръсти по хартията. Над стъпало номер 145 имаше друга стрелка, до чиято глава имаше X, заградено в два кръга.
Завъртя листа на четирийсет и пет градуса, изви го на една страна и внезапно значението почти го ослепи. „О, по дяволите, ама разбира се. Разбира се.“ Изправи гръбнак, сърцето му затупка лудо в гърдите. Железопътната линия — естествената среда на Пендерецки, в която се чувстваше у дома си също като плъховете и лисиците. Линийките на картата бяха траверсите. И ако линийките представляваха железопътни траверси, тогава правоъгълната кутия вероятно представляваше… ами да, неизползваните обществени тоалетни на улицата срещу гара „Брокли“? Хиксът беше сто четирийсет и петата траверса след гарата.
— „X“ бележи мястото — измърмори той и изгаси остатъка от цигарата марихуана. Пендерецки все така успяваше да дърпа конците му — дори след смъртта си продължаваше да притежава власт над него. Намери някакви инструменти в стенния шкаф, взе един малък фотоапарат от стаята на Юан и ключа за вратата на задния вход, който държеше над трегера. — По-добре е това да не е фалшива тревога, стар скапаняк такъв. Стар скапаняк.
Слънцето се спускаше зад покривите и в задните градини покрай жп линията децата викаха, катереха се по катерушки, гонеха се в кръгове. Кафъри използва една лисича пътека, която се движеше сред гъсталака успоредно на линията. Вървеше внимателно, тихо, привел глава: транспортна полиция, която имаше зъб на „реалната“ полиция, щеше да се озове на седмото небе, ако откриеше някой като него да следва лисичата пътека. Цареше особена, приглушена тишина. От време на време линията запяваше, по нея профучаваше влак и за момент всичко наоколо като че ли затаяваше дъх. Но влакът отминаваше и отново се възцаряваше спокойствие, а към земята се спускаше цветен прашец като патешки пух.
Не можеше да не мисли за Юан, докато вървеше, заобиколен от миризмата на метал и сгорещено черно машинно масло, носещи се откъм жп линията след горещия летен ден. Мислеше си как двамата бяха тичали напред-назад покрай релсите, как бяха играли на каубои и индианци, как си бяха поставяли капани един на друг. „Юан… о, боже.“ Изтри в тениската потта от лицето си — не му се искаше да си представя какво може да открие по-натам.
Стигна до обществените тоалетни — изписаните им задни стени гледаха към жп линията, малки прозорчета като амбразури в бункер, със счупени стъкла, заменени с шперплат. След като направи отново справка с картата, Кафъри застана така, че „Ню Крос“ да остане зад гърба му, „Онър Оук“ — отпред, и започна да брои траверсите.
— Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет…
Стъпваше по мъртви плъхове, изсъхнала тоалетна хартия, избелели от слънцето кутии от кока-кола.
— Петдесет, петдесет и едно, петдесет и две… дано това не се окаже фишек.
След гара „Брокли“ гъстата растителност от двете страни на жп линията изчезваше и се ширваше равна гладка земя, осеяна с магарешки бодил и лапад до около три метра от жп линията, където се издигаше отвесно висока стена от растителност, толкова гъста и преплетена, че сред нея би могло да живее всичко — дори може би маймуни капуцини, бъбрейки и люлеейки се по клоните. Над тази малка джунгла се извисяваше мост за пешеходци.
— Сто четирийсет и три, сто четирийсет и четири, сто четирийсет и…
Сто четирийсет и петата траверса. Той спря. Пусна чука и застана, стъпил от двете страни на траверсата, под прав ъгъл спрямо линията, в посоката, обозначена от стрелката на картата. Веднага видя, че някой вече е бил тук. Някой бе вървял напред-назад по права линия между тази траверса и ниската част на насипа — растителността под нежните нови филизи на бръшляна беше изпотъпкана. „Просто го направи, не спирай, за да мислиш.“ Джак се приближи до насипа и започна да дърпа настрани листата на орловите нокти; откри се дупка, достатъчно голяма, за да мине през нея сред гъстата растителност. И той направи точно това.