Джак се отпусна напред и я целуна по гърба, косата й влезе в устата му. Потърси опипом гърдите й, сърцето му беше на път да се пръсне, влезе в нея, обхвана я през кръста и тогава тя произнесе ясно, като биене на камбана в студен ден:
— Спри.
Той спря, отвори очи. Тя го наблюдаваше през рамото си, с широко отворени очи и сериозен поглед.
— Какво? — Трепереше от усилието, което полагаше, за да не се движи. — Какво има?
— Спри. Промених си намерението.
— Шегуваш се.
— Не означава не. Наистина, Джак, говоря съвсем сериозно.
Но вече беше прекалено късно. Нещо в корема му, което беше на път да се отвори, се разкъса. Сграбчи я за косата, дръпна рязко главата й назад и проникна в нея с всичка сила; сърцето му бумтеше като парен чук.
— Джак!
От гърлото й се изтръгна ридание и тя се опита да изпълзи нататък, но той не я пускаше. Знаеше, че лицето й се удря в леглото и че е окървавено — от ъгълчето на устата й потече кървава вадичка, той я виждаше, но не беше в състояние да спре. Ребека плачеше, сълзи се стичаха по лицето й, но той не спря. Не спря, докато не свърши. После отметна глава назад, излезе от нея и отиде в банята, където застана под душа, с наведена глава, подпрян с една ръка на стената, докато топлата вода се стичаше по врата му, и заплака.
Кармел Пийч не грешеше, като смяташе, че в дома й бяха правени снимки. В момента те се намираха върху филмова лента, пъхната в една торба, приспособена от старо яке и тя лежеше на пода на спалнята на Роланд Клеър.
Клеър дълго се бе ровил из фотографския наръчник, беше си водил подробни бележки, докато работеше за необходимите неща. И сега, късно през нощта, четеше написаното в списъка и търсеше из апартамента необходимото за оборудването на тъмната стая. По-рано тази вечер вече беше открил най-голямата си находка: тежък увеличителен апарат за негативи, прекарал няколко месеца зад купчина списания. Беше го намерил в кофата за боклук зад склада на снабдители на фотографски магазини в квартала. Беше спукан, а таймерът беше развален, но в света на Клеър нищо, нищо не беше непоправимо. Сега увеличителният апарат беше възкресен и сигурно настанен в стенния гардероб в спалнята, който щеше да играе ролята на тъмна стая.
Докато тършуваше из стаите обаче, из различните кутии и ъгли на своя апартамент, Клеър започваше да съзира проблем. Той събираше нещата набързо, толкова бързо, че често напълваше цяло помещение само за седмици, и се налагаше периодически да разчиства, като изнася на боклука всичко в дадено помещение, за да разпредели след това в така освободеното пространство онова, което бе останало в апартамента. Понякога действаше безгрижно, въодушевяваше се и ставаше така, че изхвърляше неща, които бе възнамерявал да задържи, а сега започваше да мисли, че при подобна ситуация беше изхвърлил някои от нещата, които му трябваха в момента. Макар да разполагаше със запечатан пластмасов съд за проявяване (беше го извадил от същата кофа като увеличителния апарат и беше спукан, но поправимо — „запомни, че ще ти трябва лепило за него“), стар леген за измиване на проявените снимки, лента за запечатване, за да не прониква светлината в стенния шкаф, и купчина изхвърлени котешки тоалетни, които също можеха да му свършат работа при проявяването. Макар да разполагаше с всичко това, когато направи инвентаризация със списъка в ръка, Клеър си даде сметка, че все още му липсваха някои неща: източник на безопасна светлина, вана за фиксирането, самият фиксатор. Докато се взираше в списъка, в ъгълчето на окото му се появи нервен тик. В книгата пишеше, че може сам да си приготви фиксатора с оцет, ако се налага, но безопасното осветление? С него, както и с още две-три неща, можеше да се снабди само от магазина. С потрепващо от чувство на безпомощност лице, Клеър обикаляше из апартамента, като си мърмореше нещо, проверявайки отново и отново с надеждата, че е допуснал грешка, че в някой тъмен ъгъл го чакат скритите преди време шишенца. Но не — явно, ако искаше да прояви тези снимки, щеше да се наложи да похарчи малко пари.
През прозореца на дневната се виждаше луната, окъпала в сребро Брокуел парк, но Роланд Клеър, безкрайно обезкуражен, не се интересуваше от гледката. Дръпна щората, отпусна се върху дивана, включи телевизора и остана така няколко часа, вперил невиждащ поглед в екрана.
17
(23 юли)
Отиде в Шрайвмур. Нямаше къде другаде да иде. Запази достатъчно самообладание, за да се сети да пъхне един костюм в колата за следващия ден, да сложи малцовото уиски на задната седалка и да прибере почти всичко, оставено от Пендерецки, в един стенен шкаф под стълбището. Видеокасетите и дисковете взе със себе си.