Офисите бяха празни. Включи цялото флуоресцентно осветление, изплакна една кана в кухнята, напълни я с уискито и отиде в стаята на старшия следовател. Седна там и се загледа в светещата змия от фаровете на колите отдолу.
„Е, Джак, погледни сега хубавичката си автобиография…“
Това беше изнасилване. Нали? Всичко беше зелена светлина до… Не. Можеше да обърне нещата, да премисли отново станалото, да го извини, но фактът си оставаше — това беше изнасилване. Беше я наранил, устата й беше разкървавена. Може би всичко това потвърждаваше нейната правота, може би тя бе искала точно това — да докаже, че той не се контролира. Кафъри въздъхна и скри лице в ръцете си. Налагаше се да играе едновременно толкова игри. Да преодолява толкова препятствия.
Седеше на бюрото си в ранните часове на утрото, загледан през прозореца, като се напиваше малко по малко с уискито, разредено с питейната лондонска вода, докато отвън градът се приготвяше за сън.
Хал Чърч стана рано и облече сини шорти и тениска.
— Изглеждаш като турист — каза той на отражението си в огледалото. — Турист на средна възраст.
Обиколи къщата, заключи всички прозорци, настрои една лампа към осигурителния таймер на първата стълбищна площадка и остави картата си за членство в Автомобилната асоциация върху контролното табло на деуто. Спря за момент в гаража, където миризмата на прясна боя и лак бе примесена с мирис на петрол. Слънчевата светлина образуваше бяла черта под вдигащите се нагоре врати на гаража. На задната седалка на колата бе оставена полистиренова кутия за лед и старите Покемони на Джош. Ето го, вече зрял човек, със съпруга, която се готви да заведе на почивка заедно с детето си. Обзе го внезапното болезнено усещане, че животът профучава покрай него с такава скорост, че развява косъмчетата по ръцете му. Къде беше отишло това време… къде беше отишъл животът му?
Към осем часа слънцето вече напичаше задната градина, небето беше спокойно синьо, а по повърхността на басейна на Джош плуваше тънък слой от мъртви насекоми и трева. Хал пусна водата да се изтече.
— Хайде, Смърф. — Дръпна лабрадора за каишката, за да не лочи водата от тревата. — Време е за разходка, старото ми момиче.
Когато се върнаха, Джош ядеше в кухнята зърнена закуска със супена лъжица. Носеше специалната си тениска с надпис „Оби-Уон Кеноби“, а Бенедикт, облякла една сива риза на Хал, отваряше консерва мандарини в захарен сироп.
— Добро утро. — Наведе се, за да целуне сина си по главата. Той само изсумтя нещо и продължи да закусва. — Добро утро, скъпа. — Целуна Бенедикт по бузата. — Добре ли спа?
— Да. — Тя пусна парченцата мандарина в една стъклена купа, пътьом мушна едно в устата си, и постави купата пред Джош, който се намръщи при вида й.
Хал закачи каишката на Смърф на задната страна на вратата и започнала следи Бенедикт с ъгълчето на окото си. Виждаше, че е разстроена от нещо — наблюдаваше я как отиде с чашата си кафе до хладилника, помириса млякото, намръщи се, вдигна го към светлината, наклони го на едната, а след това — и на другата страна, после наля малко в кафето си и се обърна с лице към него.
— Хал.
„Ето, пак се започва“ — помисли си той.
— Да?
— Хал, качвал ли си отново Смърф горе?
— Какво?
Младата жена въздъхна. Не беше в добро настроение и имаше да свърши толкова много неща преди да тръгнат, а когато влезе в банята тази сутрин откри нещо, което я разстрои.
— Качила се е на горния етаж и се е изпикала в коша с прането. — Хал и Джош се спогледаха, детето потисна смеха си, и това я ядоса допълнително. — Не е смешно, ако питате мен. Може да почистите, ако тя реши да се изпикае отново в леглото.
— Чакай малко. Смърф беше заключена тук долу, когато станах тази сутрин. — Сега вече младият мъж говореше сериозно. — Джош? Не си я пускал снощи, нали?
— Ъхъ. — Момчето почука с лъжицата по зъбите си, докато размишляваше. — Не — поклати глава то. — Не съм. Трябва да го е направила сама.
— А това — Бенедикт върна млякото в хладилника и се приближи до мивката, за да си изплакне пръстите, — това те издаде. Мистър Хал Чърч, обвинението срещу вас остава.
Хал й се изплези.