— Е, не съм го направил аз, мис Многознайке.
Отиде в коридора и взе ключовете от масичката с телефона.
— Къде отиваш?
— Да кажа да не носят вестниците, докато ни няма. — Обърна се и отново й се изплези. — И да избягам от теб, след като ще ми се правиш на голямо момиче.
Бенедикт направи физиономия.
— Да знаеш само колко ми пука.
Хал се увери, че синът му не гледа, и бързо свали панталоните си, за да й покаже задните си части, после се изправи и затръшна вратата след себе си. Бенедикт изсумтя шумно и Джош вдигна глава.
— Какво?
— Нищо.
Тя се усмихна вътрешно и остави кафеварката в мивката. „Знаеш как да ме умилостивиш, Хал, копеле такова.“ Посуети се из кухнята, изчисти утайката от кафе, завърза пакетите със зърнени закуски. Джош довърши мандарините и замъкна Смърф в дневната, за да гледа телевизия. Бенедикт гребна с шепа от течащата от кранчето вода и напълни с нея устата си — тази сутрин усещаше езика си надебелял и тежък. После вдигна очи към часовника и изведнъж си даде сметка, че беше дори по-късно, отколкото си бе мислила.
— О, дяволска работа. — Прибра косите от очите си. — Имаме само един час. Джош, отиди да си измиеш зъбите, попова лъжичке.
Затвори задната врата и я заключи. Дърветата от другата страна на оградата шумоляха, през клоните им премина ветрец, шумът наподобяваше дъжд. Господи, колко мразеше този парк. Обърна се, за да остави чиниите, стараейки се да действа бързо.
— Джош, хайде. — Той все още седеше на пода в дневната, с къпинов сок около устата и обичайната възглавница върху гърдите. „Защо му е да притиска тази възглавница към гърдите си, за да се концентрира в телевизора ли? За да гледа Рен и Стимпи… Странно, мислех, че гледа по-ранния сериал.“
„Май полудявам — помисли си тя. — Сигурно е от стреса.“ Трябваше да тръгнат в мига, в който се появеше Хал.
— Ооо, Хал — поизнесе на глас тя към затворената входна врата. — Побързай. Ще закъснеем, Хал.
— „Ще закъснеем, Хал“ — имитира я от дивана Джош.
— Да, много смешно. — Бенедикт постави длан на главата си. — Джош, мисля, че ти казах да… — Но не успя да си спомни какво му беше казала — цветовете на телевизионния екран я разсейваха. Изглеждаха по-особено от обикновено: пурпурните нюанси бяха най-наситени, като сок от перуники, жълтото имаше съкрушителния оттенък на пчелния прашец. — Най-пурпурното пурпурно — прошепна тя, като се подпря на мивката. — Най-разцъфналият цвят. — Навън, под изгарящото слънце, тревата като че ли се поклащаше със забавени движения. За момент й се стори, че ще повърне, изпълни я отново ужасното усещане, че езикът й е надебелял. А сега, като се замисли, кафето всъщност нямаше ли странен вкус? — Джош… — „Хайде, Бен, вземи се в ръце.“ — Джош, мама ще полегне. Кажи на татко, когато се прибере.
— Добре.
„Може би ще бъде най-добре просто да полегна тук, на пода; струва ми се достатъчно мек.“
Пусна една от кафените чаши в мивката, видя бавната, безмълвна експлозия в кафяво в неръждаемата стомана, и се запъти към тоалетната, там удари хълбока си в умивалника и протегна ръце, за да се задържи. Плочките на пода като че ли се надигаха и сливаха със стената, а устата й беше толкова пресъхнала, че се наложи да напълни отново шепата си с вода от кранчето и да я изпие. „Ама какво ти става?“ Извън банята нещо тъмно и огромно премина по коридора. Младата жена вдигна очи.
— Смърф?
Никакъв отговор.
— Джош?
Но той нямаше как да я чуе. Беше в другата стая, до включения телевизор. Вместо да се притеснява, тя седна на пода, обхванала глава между ръцете си, чудейки се защо усеща така обложена устата си. Нещо я докосна по рамото.
„Хал?“
— Май каза, че искаш онази стая?
„Хал?“
— Не можеш ли да отидеш в стаята?
„Стаята ли? Каква стая? Защо ме пита за някаква стая?“
— Хайде.
Ярка светлина и внезапно мишниците й като че бяха стиснати от менгеме.
— Просто ме остави за момент, Хал… ще се оправя. — Задната част на раменете я болеше, гръбнакът — също, сякаш се беше стоварила върху твърд дървен под. Светлината беше ослепителна и когато опита да говори, гласът й сякаш идваше от хиляди мили разстояние. — Хал? — Не можеше да говори — езикът й беше надебелял толкова, че блокираше цялата й уста. — Би ъъъ…
Искаше да извика Джош, но от гърлото й не излезе никакъв звук, а сега й се стори, че чува ужасените му ридания над глупавите удари в главата си. „Бум, бум, бум.“ А мишниците я боляха много.