Кафъри остана доволен, когато Сунес излезе за кафе и това му позволи да остане сам. Нямаше желание за компания — все още го болеше глава от скоча — и имаше чувството, че между гръдния му кош и малкия таз няма нищо друго освен въздух и електричество. Измъкна касетата от видеото и я заключи с останалите в шкафа с папките. Разбира се, и тя като другите се беше оказала празна. Знаеше, че вече ще трябва да ги предаде. Тялото на Пендерецки беше изнесено от къщата и службата за Екологично здраве беше отишла да почисти. Историята на Юан беше изтрита.
Седна и набра мобилния телефон на Ребека. „Трябва да поговорим — помисли си той, — може да поговорим за случилото се, да намерим отново пътя един към друг.“ Но нещо го спря. Изгуби смелост и затвори, преди тя да успее да отговори. Постоя известно време така, поемайки бавно въздух, после взе отново телефона, отново си промени намерението, върна слушалката на мястото й и се изправи, ядосан на самия себе си. Все пак не трябваше да забравя, че е на работа.
— Добре.
Отиде в стаята с доказателствения материал да вземе снимките, направени на местопрестъплението в дома на семейство Пийч, върна се с тях в офиса на старшия следовател и дълго се взира в тях. Остави ги до фотографиите на „Халф Мун Лейн“, после взе снимките на отпечатъците от ръкавиците, които му беше дала Куин. Подът на етажа, на който се намираше кухнята на семейство Пийч, откъдето бяха взети отпечатъците, бе покрит с линолеум. Обикновено не използваха нинхидрин за тази повърхност — беше въпрос на късмет напръсканият от аерозол химикал да прояви отпечатък на последното място, което бяха огледали. Шарките по линолеума представляваха декоративна дървена решетка, покрита с рози. Кафъри се взираше във формите й, опитвайки да улови сянката на някоя идея, опитвайки да си спомни какво го беше смутило, когато беше прегледал същите снимки, докато умът отказваше да му съдейства и непрекъснато се връщаше към Ребека.
Светлината върху фотографиите избледня и в стаята стана сумрачно. Младият мъж вдигна поглед. Над Шрайвмур се бе спуснал облачен балдахин и не след дълго по сградата забарабани дъжд. И Криотос, и Логан стояха на бюрата си, стиснали чашите с кафе, и наблюдаваха дъжда. Джак свали очилата, приближи се до вратата и кимна на Мерилин.
Тя остави чашата с кафето и се приближи.
— Какво има?
— Мерилин — прошепна той, — имаш ли аспирин?
— По вида ти разбирам, че имаш нужда от аспирин. Чакай тук.
Тя се върна до бюрото си и започна да рови из чекмеджетата. Не бяха забелязали, че един прозорец в ъгъла е останал отворен, и намиращото се под него бюро беше опръскано от дъжда. Кафъри се обърна, с намерението да влезе в стаята на старшия следовател, като се почесваше по врата с една химикалка, когато внезапно спря, сякаш някой беше извикал името му. Обърна се бавно и се вторачи в отворения прозорец. След като намери аспирина и се изправи, Криотос установи, че се беше върнал в работното й помещение и стоеше в ъгъла, загледан в измокрената от дъжда хартия.
— Ооо! — възкликна тя, затвори прозореца и прегледа набързо документацията. — Нищо сериозно — няма убити. Заповядай.
Подаде му хапчетата.
Той ги пое, после постави длан върху ръката й и я поведе в стаята на старшия следовател, накара я да седне срещу него.
— Мерилин.
— Какво?
— Колко поройни внезапни дъждове паднаха според теб през тази седмица?
— Един господ знае. Сигурно стотина.
— А кога беше наистина сериозният? С гръмотевиците?
— Онзи ден ли имаш предвид?
— Не… преди това.
— Миналия уикенд — валя през целия уикенд. И в понеделник.
— В понеделник също. Да, спомням си. — Беше почти тропическа буря. След нея в Лондон замириса на море. — Денят, в който открихме Рори.
— Точно така. Защо?
— О… — Пъхна таблетките в устата си и ги глътна, потри чело — очевидно не беше сигурен. — О, нищо. Нищо.
Кафъри отиде на „Донегол Кресънт“, за да говори с управителя на магазина „Гуджарати“, който беше алармирал полицията. Поиска тютюн, после показа служебната си карта.