— Помните ли ме? — попита той и започна да задава въпроси.
Искаше да знае какво беше накарало кучето да залае.
— Казах ви, че кучето видя как нещо притича. От задната част на къщата.
— Но вие сте се движели в противоположната посока и сте били на не по-малко от стотина метра. Доста добър слух по каквито и стандарти да го погледнем.
Мъжът премигна няколко пъти, после се обърна и започна да търси тютюна, но макар да беше му обърнал гръб, Кафъри разбра, че обмисля какво да отговори.
Направи нов опит.
— Може би нещо накара кучето да се обърне.
Магазинерът се обърна. Остави тютюна върху тезгяха и оправи купчината „Ивнинг Стандартс“, клатейки глава.
— Няма да ме объркате. Няма да успеете. Аз се отдалечавах и кучето се огледа.
— Защо?
— Може би е чуло шум.
— Шумът трябва да е бил силен. Били сте доста далеч от къщата на семейство Пийч, така че трябва да е било нещо по-силно от звука от бягащи стъпки.
Магазинерът кимна.
— Нещо по-шумно от това.
— Може би счупване на стъкло.
— Може би — съгласи се той. — Може да беше нещо такова. Аз не го чух, чу го кучето. И се разлая. Това е всичко.
— И аз… — Джак намери монети в джоба си и плати тютюна. Сигурно щеше и да се усмихне, ако аспиринът вече беше подействал. — И аз така си помислих.
Сега знаеше какво го беше измъчвало.
Бенедикт се намираше в стая, в стаята за гости на втория етаж, нейната стая — разпозна пердетата, абажура във форма на раковина и миризмата на нов мокет. Сърцето й биеше толкова силно, че, както й се струваше, с всеки удар запращаше мозъка й към стените на черепа.
— Хал?
„Има ли някой тук?“
— Хал?
Не последва отговор. Опита да седне, но стаята се наклони заплашително на една страна, сякаш плуваше в бурно море, и тя се строполи по лице, удари силно рамото си в пода, одра цяло парче кожа от бузата си. Остана да лежи за момент, силно задъхана, въртейки очи като обезумяла.
— ХАА-АЛ! Хал, за бога, Хал.
Усети кръв на езика си.
— ХАЛ!
Опита да изпълзи до вратата и осъзна, че нещо я спира. Обърна се, с бясно биещо сърце и видя, че глезенът й е прикрепен към радиатора със сребристи белезници. „Белезници ли?“ Значи някой наистина беше влизал в къщата. Онова не беше сън. Тъмната сянка, която бе видяла да пробягва… И тогава изведнъж разбра. „О, боже. — Все едно някой я удари силно в корема. — Семейство Пийч… Полицейския детектив… Няма да навреди, ако сте по-предпазливи… Писъците на Джош, че бил видял трол в градината… Семейство Пийч… Но това означаваше…“
— Джош? — Хвърли се напред, към вратата, дърпайки белезниците. — Джош! О, боже, Джош… Хал! — Въртеше стъпалото, разтърсваше го, дърпаше го, натискаше със свободния си крак перваза покрай стената и опъваше назад. — Джош! — Но след като установи, че така няма шанс да се освободи от радиатора, изгуби окончателно способността да разсъждава и започна да се хвърля с цялата си тежест върху пода, да се блъска в него, да удря сляпо с юмруци.
— ДЖО-ОШ!!!
През новороденото хилядолетие, където всичко беше прясно подпечатано и получило отново име, и никой не можеше да спи спокойно със съзнанието, че на другия ден сутринта все още ще бъде на същата работа, AMIT, известен някога като „екипа по убийствата“, се сдоби с ново ръководство и сега беше част от Оперативната група по сериозните престъпления, а командната верига се управляваше от заместника на помощник-комисаря в Скотланд Ярд. Всяка седмица Сунес отиваше да се среща с него на „молитвите“, както наричаше тя събитието заради благоговейното изражение, което придобиваха ръководителите на различните екипи в присъствието на заместника на помощник-комисаря. И всяка седмица след завръщането си в Шрайвмур имаше да мърмори за доста неща. Днес тя се появи само минути след като Кафъри се върна от „Донегол Кресънт“. Донесе купчина папки, върху които опитваше да крепи мобилния си телефон и купеното от „Макдоналдс“ кафе. Остави всичко на бюрото и тъкмо се готвеше да започне „конското“, когато забеляза как я гледа Джак — седнал назад върху вдигнатия на двата задни крака стол, с кръстосани пред гърдите ръце, изчаквайки я да свърши, за да може да започне той.