— О — изпъшка тя, видяла изражението му. — Какво има пък сега?
— Ще правиш ли нещо тази вечер?
— Ъъъ… — Даниела свали сакото и включи мобилния си телефона да се зарежда. — Чакай да видим: питаш ме дали съм смятала да правя нещо, преди да видя изражението ти ли?
— Да. — Той кимна. — Ъхъ.
— Смятах да водя Полина на панаира в Блакхийт.
— Ще дойдеш ли с мен на „Донегол Кресънт“? Не искам да развалям плановете ти вкъщи, но смятам, че това е наистина важно.
— Ааа… — Сунес го погледна косо, позамисли се, изцъка с език и се почеса по главата. После въздъхна и си оправи колана. — Вижте го само — винаги безупречен професионалист. Добре тогава, ще се обадя на Полина, после идвам с теб.
Бенедикт лежеше изтощена и трепереща, неспособна да повярва, че все още диша. Сълзи се стичаха по лицето й, капеха в косата — беше се хвърляла толкова силно към пода и радиатора, че си беше срязала ръката. Кръвта беше навсякъде — по радиатора, по стените, по мокета.
— Джош — плачеше тя. — Хал? — През съзнанието й преминаваха един от друг по-ужасяващи сценарии — Джош вече мъртъв, набит на клоните на дърво, жертва на съществото от своето въображение: трола. — Престани — измърмори тя и отпусна длан върху очите си. — Няма такива неща като тролове… Просто се вземи в ръце.
„Но как е влязъл? Отворена ли е входната врата? Трябва да е отворена… ами Хал? Какво се е случило с него?“ По цвета на светлината от другата страна на пердетата, която имаше жълтия като сяра нюанс на уличните лампи, както и от тишината, младата жена знаеше, че е нощ. Макар да й се струваше, че е била в безсъзнание само минути, в действителност беше изминал цял ден. Но ако беше нощ, а Хал все още не беше дошъл да ги вземе, причината беше само една: не беше в състояние да го направи.
Извъртя се по гръб и пъхна ръка в пликчетата си. Убеди се с опипване, че всичко е нормално. Не усети нищо лепкаво или влажно. Натисна вътрешната страна на бедрата си. Нищо не я заболя, значи нямаше натъртвания. Докосна меката плът около мишниците и усети болка. Имаше синини. Някой я беше влачил дотук — цялото разстояние нагоре по стълбището. Сега си спомни как раменете й се бяха удряли по твърдия под. „И с Кармел Пийч ли е постъпил така?“
— Хал? — Обърна лице към пода и постави свитите си като фуния длани около устата. — Хал? Джош? Чувате ли ме?
Тишина.
Притисна ухо към мокета, ослушвайки се напрегнато за някакъв знак от своето дете от долния етаж. По същия начин преди години бе затаявала дъх и бе чакала да усети движение в утробата си — и най-слабото движение беше достатъчно.
— Джош!
Мълчание.
„О, боже!“ Отвърна й само тишина. Бенедикт избърса очи.
— Джош! — Гласът й прозвуча глухо. Зарида като изоставено дете. — Джош! Хал!
Кафъри излезе от главния път и щом стигна на „Донегол Кресънт“, внезапно удари спирачките. Свали стъклото на прозореца и се загледа нагоре във вечерното небе.
— Какво беше това?
— Кое?
— Нищо ли не чу?
Сунес отвори прозореца от своята страна и подаде глава навън. Беше почти тъмно, но под уличните лампи все още играеха деца с велосипеди.
— Какво представляваше?
Джак поклати глава.
— Не знам.
Ослуша се отново, но този път не чу нищо друго освен лека музика от отворен прозорец от главната улица, подвикващите си деца с велосипедите и далечните песни на щурците в парка.
„Въображението ти работи с пълна сила…“
— Джак?
— Не. Въобразил съм си. — Затвори прозореца. — Няма нищо. — Паркира стария „Ягуар“ до една боклукчийска кофа на община „Ламбет“, пресегна се покрай Сунес, измъкна фенерче от жабката и й го показа. — За всеки случай, ако електричеството не работи.
— Трябваше да постъпиш в специалните въздушни сили, синко.
Къщите на „Донегол Кресънт“ изглеждаха любопитно сънливи — със спуснати пердета, затворени прозорци, сякаш дори през тази гореща нощ техните обитатели опитваха да не пуснат в домовете си истината, преструваха се, че по улицата не бяха закачени обяви за призоваване на евентуални свидетели на някакъв момент от трагедията, връхлетяла квартала преди няколко дни. Номер трийсет се отличаваше от останалите. Не заради синьо-бялата полицейска лента, не и заради хваналите се за ръцете мъж и жена, които приличаха на туристи, застанали тържествено пред военен гроб, за да отдадат своята почит. Отличаваше я простият, безмилостен факт за случилото се тук. Отделът за обслужване на недвижимите имоти бе почистил и поставил нова ключалка на вратата. Столичната полиция щеше да опита да си възстанови разходите от застраховката на семейство Пийч, ако изобщо имаше такава, но семейството не се беше върнало в къщата, дори за да си вземе вещите, и сега децата бяха изрисували стените с графити. Вляво от вратата, над неподдаваща се на идентифициране пурпурна приумица, с черен спрей бяха изписани три думи: „КЪЩАТА НА ТРОЛА“.