Когато застаналата отпред Сунес видя надписа, започна да тъпче на едно място, сякаш опитваше да се стопли.
— Какво има?
— Ъъъ… нищо. — Потри нос. — Наистина, добре съм.
— Готова ли си?
— Разбира се. Разбира се, че съм готова.
Джак счупи печата и използва ключа от катинара на детектив сержант Куин. Никой не проговори. Коридорът беше тъмен. Вляво, в дневната, през отвора между пердетата от уличните лампи се промъкваше слаба светлина и падаше във вид на бледа линия, преминаваща през дивана. Кафъри опита да включи осветлението, но без желания ефект.
— Казах ти.
— Да, каза ми.
Освети коридора с фенерчето, насочи го последователно нагоре към стълбището и по стените. „Ето къде се е случило.“ Внезапно косъмчетата на тила му настръхнаха, сякаш въздухът се раздвижи, и той възпря с усилие импулса си да насочи светлинния лъч към дневната, за да се увери, че са сами в къщата. Коридорът беше малък, със светли стени, с две гравюри с морски пейзажи, и двете килнати на една страна. Зърна за миг с периферното си зрение своето отражение в огледалото, когато тръгна към кухнята, осветявайки пътя си с електрическото фенерче.
Електромерът беше край готварската печка. Джак натисна навън бутона, после навътре и внезапно къщата оживя сред щракане и бръмчене. Хладилникът забръмча, лампата в коридора светна, а Сунес се появи на прага, премигваща и дезориентирана, и заоглежда жълто-бялата кухня с напълно нормален вид с тостер на кухненския плот и отворен пакет пуканки върху хладилника. Прахта, използвана от отдела за научна поддръжка беше навсякъде — върху хладилника, по вратата, рамките на прозореца (пурпурните следи от нинхидрина се виждаха по тапетите, сребърният нитрат беше посипан върху шкафчетата. Миризмата на бор от дъската, с която беше закован прозорецът, прикриваше отчасти мириса на засъхнала кръв. Сунес и Кафъри стояха безмълвно в кухнята, със странно изражение, усещайки се неудобно, че са тук, неспособни да се отърсят от мисълта за онова, което беше преживяло между тези стени семейство Пийч.
Бенедикт трепереше, изтощена от виковете, и премигваше срещу хванатия си в белезниците крак, обут в морскосиня платнена обувка. Сега, след като беше спряла да се съпротивлява, след като стаята и къщата бяха потънали в тишина, беше дочула друг звук. Напрегнат, стържещ звук, който не беше забелязала досега в паниката си. Идваше откъм гардероба…
„О, боже — потръпна тя, — какво ли…?“
Изпълзя дотам, докъдето й позволяваха белезниците, после се отпусна по корем и изпъна тяло, като змиорка, движейки се в мълчание, нарушавано единствено от шумоленето от триенето на панталоните й в мокета, докато успя да достигне долната част на вратата на гардероба с върховете на пръстите си. Задраска по вратата с нокти, протягайки се напред, докато вратата бавно се отвори.
— О… — Нещо беше подпряно вътре в гардероба. Различи някаква неопределена форма край далечната стена. Обзета от ужас, Бенедикт отстъпи назад към радиатора. — Смърф? — Тъмното нещо в гардероба се размърда. — Смърф?
Старият лабрадор опита безсилно да се изправи, въздухът в дробовете му свистеше шумно, ноктите му задраскаха по пода на гардероба. Излезе със силно накуцване, като свистеше и проскимтяваше и внимаваше да не стъпва на предната си дясна лапа. Бенедикт видя веднага, че кракът се полюлява като махало от мястото малко над коляното. Кучето се доближи куцукайки до свитото й на пода тяло и се отпусна с въздишка до него. „О, божичко, Смърф, какво е направил с теб?“ Прокара длани по козината на животното, надолу по възлестите му крака с уморени стари сухожилия, докато откри отразяващото светлината мокро петно. Костта трябва да се беше счупила и излязла навън, пробивайки кожата. Когато я докосна, Смърф изскимтя и опита да се отдръпне.