— И затова мислиш…
— Затова мисля, че е станало в понеделник, когато нападателят си е тръгвал. Може би е паднало, когато е затръшнал вратата след себе си или пък Рори го е ритнал, докато се е съпротивлявал. Това е звукът, който е чуло кучето на магазинера. Виж — потупа той с длан първата снимка, — ето как изглеждаше кухнята, когато влязохме за първи път. По пода имаше пръснати стъкла.
— Да-а.
— В понеделник сутринта имаше лятна буря. Ако стъклото е било вече счупено, завесите щяха да бъдат мокри, а не бяха. А и стъкълцата по пода не бяха разместени, нали?
— Ъхъ… — Сунес се взираше в снимката, премигвайки. — Не, стоят си там, където са паднали. Не са разместени, нали?
— Следователно през цялото време, докато е бил тук, не е сритал нито едно от тях? Нито веднъж?
— Не може ли просто да го е заобикалял?
— Как тогава отпечатъците от пръстите му са попаднали под стъклото?
Даниела не отговори. Търка главата си, докато кожата под безцветната коса порозовя.
— Хмм…
— Виж тази снимка. — Подаде й фотографията, направена след събирането на изпопадалите стъкълца и третирането на пода с нинхидрин. Внимателно преброи кръстосаните решетки, нарисувани по линолеума. — Ето. — Стъпи от двете страни на бледите кафяви петна край вратата — получените с помощта на нинхидрина отпечатъци от ръкавиците. Тази част от пода беше покрита със стъкла при пристигането на полицията. — Отпечатъците му са били тук преди счупването на стъклото. — Наведе се и почука с пръст по снимката, за да подчертае думите си. — Не е влязъл през задната врата.
— А как тогава? Пийч казва, че всички врати били заключени — нашите хора трябваше да използват проклетия уред за влизане с взлом, за да се доберат вътре.
— Точно това имам предвид. — Джак взе снимките от ръцете й и ги пусна в куфарчето си. — Знаеш ли какво мисля?
— Какво?
— Мисля, че Пийч го е пуснал. — Свали очилата и я погледна. — Мисля, че Алек Пийч знае точно кой им е причинил това.
Душенето престана също така внезапно, както бе започнало. Бенедикт затаи дъх. „Мисли, Бен, мисли… Какво по…?“ В оглушителната тишина прозвуча звукът от изливана върху вратата вода. Тя излетя обратно към радиатора.
„Бензин… това е бензин…“
Звукът престана и тогава тя чу нещо като продължително изпускане на газ. Той пръскаше нещо със спрей. „Лак за коса? Нещо, с което да запали огъня?“ Смърф изръмжа тихичко — козината й беше настръхнала право нагоре по дължината на гръбнака и около врата като яка на гущер. И тогава в коридора огромното нещо, тролът… „О, боже, по звука става ясно, че това нещо е прекалено тежко, за да бъде човешко същество…“ То се обърна и се отдалечи тромаво, удряйки се в стените като притисната в ъгъла свиня, после се плъзна, като се блъскаше в перилата, надолу по стълбите.
И внезапно настана тишина.
— Хал? Джош! — „Това приличаше на дишане на животно. Не на човешко същество…“ — Джош! — Крещеше толкова силно, че лабрадорът надигна старата си глуха глава и изръмжа в унисон с нея. — Джош!!!
Когато не й останаха сили да крещи повече, а отдолу все така не се чуваше никакъв звук, нито пък избухнаха пламъци, Бенедикт се строполи изтощена на пода, треперейки неконтролируемо. Търколи се на една страна, приближи ноктите си до бялата, почти прозрачна кожа от вътрешната страна на ръката си, и започна да се чеше, опитвайки да не мисли за онова, което можеше би се случваше с Джош.
Кафъри спря пред музикалния магазин „Блака Дред“ на „Коулдхарбър Лейн“ и изчака Сунес да притича по-надолу по улицата и да вземе нещо за ядене от ресторанта, продаващ храна за вкъщи. Пушеше, докато я чакаше, и наблюдаваше местния живот — бял дилър с кожен каскет си вършеше работата на ъгъла до магазина за дрехи, а от „Рици“ излязоха трима млади чернокожи мъже с елегантни бежови кожени якета, с изрусени коси и кози брадички. Щом видяха дилъра, деликатно пресякоха улицата, за да се отдалечат от него. Момиче с разнебитен велосипед с прищипана от калника индийска пола, му извика нещо и отмина.
Джак запали нова цигара и се облегна назад, осъзнал внезапно, че се намира срещу магазина, в който Ребека отиваше от време на време да купува прясна „Моцарела“. Сега той беше затворен, но младият мъж си я спомни как се разхождаше с блеснал, заинтригуван поглед сред планините от салами, морскозелени бутилки със зехтин, прашни консерви с нещо, неподдаващо се на превод. „Вероятно merda d’artista“ — беше прошепнала тя на Кафъри, който стоеше безмълвно, омагьосан от редицата веяни свински бутове, окачени в задната част на магазина, страхуваше се да не би Ребека да вдигне поглед, защото не знаеше как щеше да реагира при вида на тези странни, леко полюшващи се форми. Сега ги виждаше от колата; изглеждаха призрачно на синкавата светлина на лампата против насекоми. Щеше му се тогава да я беше хванал за ръката и да беше казал: „Замисляла ли си се някога как те беше оставил Блис — провесена точно така, като парче месо?“.