„О, боже, не отново това.“ Потри уморено лице, като се питаше какво ли си мислеше тя… и къде изобщо беше. Знаеше, че не стои вкъщи, обляна в сълзи, че не се търка под душа; знаеше, че не трепери, увита в одеяло в някой медицински кабинет в кварталната поликлиника с тъмни кръгове около очите. Внезапно си я представи как поглежда през рамо към него, с окървавена уста, как се вглежда в лицето му. Какво ли си мислеше? Изнасилвач? Може би се чувстваше щастлива, защото беше доказал колко права беше да си мисли онези не особено ласкави неща за него. Може би стореното беше непоправимо.
— Хей! — Сунес чукаше по стъклото. — Ще благоволиш ли да махнеш това неописуемо изражение от лицето си и да ме пуснеш в шибаната кола? — Беше потна от чакането в задушното заведение. Беше взела грахова супа в полиетиленови купички и две големи кюфтета по ямайски. — Нищо друго не успях да открия. Не се притеснявай, всичко е вегетарианско — няма опасност да ни отровят с някакво месо.
Ядоха на връщане към Шрайвмур — Сунес накапа вратовръзката си със супа и посипа целия си костюм с трошици от кюфтето, но не забеляза нищо. Мисълта за Алек Пийч не й излизаше от главата.
— Но защо тогава просто не го призна и не ни каза кой е бил? — Щом стигнаха в Шрайвмур, прокара картата през пропускателния апарат и двамата се качиха в асансьора. — Все пак става дума за собственото му дете, за бога.
— Вина. Може да е замесен в нещо — я покрай някаква работа, я… Не знам, но нищо чудно да е загазил толкова, че това да е било нещо като наказание-назидание. В такъв случай би се чувствал виновен. Кой не би се чувствал виновен, ако е причинил нещо такова на семейството си?
— Не знам какво да мисля. — Даниела впери невиждащ поглед в насеченото си отражение в алуминиевите стени на асансьора. — Който и да е свършил това, трябва да му е взел добре страха, за да не го издаде. — Въздъхна. — Но съм съгласна с теб — нещо не си пасва.
— И все по-малко си пасва. Казва, че не можел да чуе Рори през цялото време, докато бил завързан. Това не ти ли се струва странно?
— Хммм…
— Ако той не е можел да чуе Рори, как Кармел го е чувала? Тя е била — Кафъри се пресегна и почука по тавана на асансьора, — на горния етаж, и го е чувала как плаче. А Алек не го е чувал?
— Питах се за това. — Сунес го погледна косо. — Мислиш, че лъже?
— Погледни несъответствията. Снимките, които Кармел чула да се правят? И за които Алек не знаеше нищо? Ами тази работа около заминаването на почивка? Малшанс? Или все пак не става въпрос за чак такова съвпадение? Може би някой е знаел, че са се готвели да заминат за няколко дни и следователно никой няма да го смущава. — Вратите на асансьора се отвориха и Джак излезе заднишком, без да изпуска от очи събеседницата си. — Не мога да си обясня как един непознат е можел да разбере, че са смятали да заминат на почивка. Не е ли по-вероятно да е бил някой техен познат?
— Добре. Добре. — Прокара отново картата през автомата и влязоха в притихналата стая за приемане на телефонните обаждания. Мониторите бяха тъмни и мълчаливи. Както всеки ден, Криотос беше измила чашите на всички и ги беше оставила на един поднос в ъгъла. Сунес се подпря на бюрото и се наклони към него. — Джак. Мисля, че си тръгнал в правилната посока. Не знам за какво точно става дума, но ми се струва, че посоката е правилна…
Бенедикт лежеше по гръб, изтощена, жадна. Беше изучила опипом всеки сантиметър от своя затвор, влачейки тялото си странично по пода, лактите й бяха изподрани до кръв. Стигаше до гардероба, но дори като се протегнеше силно, от върховете на пръстите й до вратата и прозореца оставаше около метър. Използва всеки атом енергия в опитите да огъне медната тръба — беше дърпала толкова силно белезниците, че глезенът й се беше подул и почти ги беше изпълнил, а винтчетата им бяха напълно разрушени, толкова упорито ги беше мушкала с телта.