Беше тъмно, но младата жена бързо се беше научила как да преценява времето. Далечни влакове преминаваха от другата страна на парка — беше ги чувала един-два пъти преди в Брикстън: понякога нощем небето се осветяваше за миг като от бяла светкавица от късо съединение на линията, а през една юнска нощ, когато Англия беше била Германия на Европейското по футбол, беше чула как машинистите се приветстваха с надуване на свирките. Сега влаковете профучаваха в определена последователност, нарушавайки тишината, като й напомняха, че там имаше хора, и тя постепенно започна да вижда логиката в техния ритъм. Спряха да се движат по нейна преценка някъде между дванайсет и един часа през нощта.
Така и не беше чула нищо от долния етаж. Сега успя да подуши течността, която беше чула да изливат на пода на стълбищната площадка. Не беше нафта, а урина. Той се беше качил дотук, беше застанал на няколко крачки от банята, и се беше изпикал върху вратата. „Противно копеле.“ Но веднага след това си помисли, че трябва да е благодарна, че това беше за предпочитане, отколкото, ако беше сипал нафта.
Седна. Урина. Беше избегнала това падение досега… но знаеше, че няма смисъл да се сдържа повече.
— Трябва да пишкам, Смърф. — Трябваше да престане да се извинява на кучето. — Няма как да не го направя.
Смъкна панталоните и пликчетата си от свободния крак и ги събра около вързания си глезен. С насечени мъчителни движения успя да се завърти така, че да клекне с лице към радиатора, като се държеше за него, за да запази равновесие. Протегна единия си крак встрани, за да бъде максимално далеч от окования глезен. Държеше панталоните с едната си ръка и едва не се разплака, когато мокетът под стъпалата й стана мокър и топъл. Надяваше се, как само се надяваше да се измъкнат оттук, преди да я бе споходило непреодолимо желание да ходи по голяма нужда.
Внезапно нещо се раздвижи в коридора на долния етаж. Входната врата се затръшна. Бенедикт замря на място, все така с лице към радиатора и навити около единия крак панталони, без да смее да диша. „Отиде ли си? Какво тогава…“
— Джош? — В гласа й прозвучаха безумни нотки; забравила за мокрия мокет под себе си, тя заподскача непохватно като ранено животно, като се оплете безнадеждно в бельото си. — ал? Джош? Джош… Върни и сина! Джош!
Заудря с юмруци по стената, крещейки, ревейки. И когато никой не отговори, се отпусна на пода, по гръб върху собствената си урина, покри лице с длани и зарида.
Най-отзад в шкафа на кухнята към стаята за приемане на обажданията Кафъри откри прашна, забравена бутилка джин и малко тоник. Двамата със Сунес бяха прекарали час пред компютъра на Криотос, бяха довършили шишето „Лафройг“ и бяха замислили следващия си ход. Смятаха, че другият човек, с когото трябва да поговорят, е Бела Нерсесиян. Щяха да я повикат в офиса и да започнат отдалеч, просто щяха да я разпитат непринудено за Алек Пийч, за личния му живот, за бизнес делата му, ако изобщо имаше такива. Полицайката, която отговаряше за връзката със семейство Пийч, уреди срещата за другия ден и Джак усети прилив на надежда. Сунес също беше удовлетворена, че нещата тръгват в друга посока. В единайсет вечерта реши, че е приключила за деня.
— И ти трябва да направиш същото. — Спря на прага, вече облякла сакото, опитвайки се да изстърже остатъка от супа от вратовръзката си, като плюнчеше пръста си и триеше безрезултатно. — Няма да имам никаква полза от теб, ако не си във форма, Джак.
— Добре. — Той вдигна ръка сякаш да се защити. — Тръгвам веднага след теб.
Но не го направи. Нямаше намерение да се прибира вкъщи. След като Даниела си тръгна, Джак извади нещата на Пендерецки от шкафа и седна с чаша топло кафе до лакътя, загледан през прозореца, като строеше къщички от видеолентите. На няколко пъти вдигна телефона и пак го остави. Ребека не се беше обадила и той не знаеше какъв подход да възприеме. „Мракът се сгъстява по стъпките ти, Джак.“ В единайсет и половина изгълта кафето, свали очилата и набра номера на мобилния й телефон.
Тя отговори; гласът й прозвуча някак неопределено.
— Ребека… къде си?
— В леглото.
— В моя дом ли?
— Не. В моя. — Представи си я сънена и топла, простряла дългата си кафява ръка върху възглавницата, с пръсната нагоре и настрани коса като дълга серпантина, като косата на гмуркаща се сирена. — В моето легло съм.