Огромна жена, седнала на дивана в притъмнялото помещение, с играеща по лицето синкава светлина. Беше по светли найлонови пликчета и захабен сутиен. Краката й бяха прекалено обемни, за да може да ги събере — изпъкналите мазнини от вътрешната страна на бедрата й ги принуждаваше да заемат формата на скъсена буква „V“. Русата й коса, отрязана на бретон, беше издърпана безмилостно на върха на главата й и беше завързана с черна лента, разкривайки малките златни обеци на ушите. До нея имаше чаша за кафе, пепелник и пакет „Силк Кът“. „Това тя ли е? Косата е различна.“ Жената от видеозаписа беше брюнетка. „Значи е било перука… на филма трябва да е била с перука.“ В този момент тя остави цигарата си в пепелника, вдигна полистиренова чашка до устните си, изплю кафява храчка в нея, избърса устни, подпря чашката върху корема си, взе цигарата и насочи отново вниманието си към телевизионния екран. Докато се наместваше, Джак зърна някаква татуировка на ръката й и го обзе надежда. Не беше сбъркал като дойде тук.
Задната врата беше заключена, затова заобиколи и мина към главния вход. Боята се лющеше, на верандата имаше преносимо барбекю, пълно с дъждовна вода и мухи. Надзърна през прозореца и видя блондинката през вратата в дъното на коридора, с окъпани в синкавата светлина от телевизора крака. Почука на прозореца.
Краката й подскочиха, сякаш я бяха простреляли. Тя се изправи рязко, по пода нападаха неща. Кафъри видя как обръща едрото си безизразно лице към вратата. Младият мъж отстъпи крачка назад, свали слънчевите си очила и зачака. Скоро чу дишането й от другата страна на вратата.
— Кой е там, по дяволите?
— Трейси?
— Питах кой е, по дяволите?
— Джак Кафъри.
— Кой?
— Джак Кафъри.
— Никога не съм чувала за теб. — Чу се звън на верига, дръпна се резе, после вратата се открехна и едрото й лице се появи в пролуката с премигващи срещу слънцето светли очи. — Кой си ти, по дяволите? — Беше намъкнала тънък розов пеньоар. Въпреки различните руси коси, това определено беше жената от видеокасетата. Имаше зъби на стар заек. — И к’во искаш? Не купувам нищо.
— Сама ли си? Има ли някой друг?
— К’во тъ интересува туй?
— Кафъри — повтори той. — Джак Кафъри.
— Нима от мен съ очаква да знам за к’во говориш?
— Изпрати ме Иван Пендерецки.
Физиономията й се промени.
— А?
— Иван Пендерецки. Знаеш за кого говоря. Един приятел на брат ти.
При тези думи тя взе ключове от някаква кукичка на стената, дръпна веригата, отвори вратата и излезе навън, затвори я след себе си и се загърна по-добре в пеньоара.
— Не ми ги разправяй тез’. Не те е изпращал той.
— Така е, права си. Не ме е изпращал, защото е мъртъв. Разбрах за брат ти от видеозаписите, които Пендерецки пазеше за теб.
Устата на Трейси Лам се отвори леко. Тя стоеше разкрачена, кръстосала големите си като бутове ръце пред гърдите, с увиснала, противна уста.
— Кой си ти?
— Детектив инспектор Джак Кафъри. Столична полиция.
Знаеше, че ще реагира, когато й го каже, и беше готов за това. Пристъпи напред и постави ръце от двете й страни, докато тя опитваше да пъхне ключовете във входната врата.
— К’во? — изкрещя Трейси, обзета от чувство за безизходица. — Разкарай се от мен!
— Стой мирно, искам да поговорим.
— Не разговарям с шибани мръсници.
— Стой мирно, Трейси! — Тя се отказа от опитите да влезе в къщата и вместо това се втурна встрани, стрелна се покрай ръката му и хукна покрай къщата. Но той я настигна с протегнати напред ръце, и й препречи пътя, като я притисна отново до стената. — Говоря сериозно, Трейси. Стой мирно.
— Майната ти. А ти стой по-далеч от мен.
Наведе глава. Джак разбра, че се готви да стовари коляното си в слабините му и отстъпи встрани, бърз като светкавица, като изви дясната й ръка зад гърба.
— Не, не, не. Никога не ритай мъж в топките.
— Оуу! — Трейси Лам беше арестувана и преди и имаше известен опит в това. Опита да свие ръка в лакътя, но Кафъри я хвана за косите, намести крака и я стисна за ръката, като я изви зад гърба й, преди да беше успяла да изпълни намеренията си. — Оууу!