— Не съм направила нищо.
— Голяма лъжкиня си…
— Не съм! Това беше работа на брат ми. Всички тези видеозаписи бяха негови — аз даже не знаех…
— Дори така да е, пак си оставаш лъжкиня — разпознавам вида ти. — Кафъри остави цигарата си в пепелника и огледа следите по ръката си, стисна я, за да види дали ще потече кръв. — Там си с перука, но правеше свирка на едно момче, което, според неопитното ми око, изглеждаше на около единайсет години… — Направи пауза и вдигна очи от ръката си. — Всъщност знаеш ли, нищо чудно да греша и то да е дори по-малко — това просто показва, че не ме бива да определям възрастта на децата, нали? — Отпусна ръка и я погледна право в очите. — Нали се сети, видеозаписът, на който си на дивана. И смучеш патката на момчето, което ми се струва около единайсетгодишно. Там има още трима.
— Хайде сега, не се опитвай да ме натъжаваш. — Разтри гърди. — Имам лоши дробове. Лекарят казва, че стресът може да бъде опасен.
— Не ме заплашвай. Ти не си Синтия Джарет. На никой не му пука дали ще гушнеш букета, освен може би на двама-трима печални стари извършители на сексуални престъпления.
— Не съм навредила на никого с онова, което съм направила. — Лицето й се зачерви още по-силно. — Онова хлапе си го искаше. То самото си го искаше. Ти не разбра ли? Никой няма да ти направи свирка, ако не искаш.
— Трейси, това беше дете. Според закона не може да взема решения на тази възраст… и ти не трябваше да го поставяш в положение, при което би трябвало да…
— Стресираш ме. — В гласа й прозвуча хриптене, предизвикано от храчки. — Наистина ме стресираш.
Лам раздвижи език в устата си и започна да се навежда между коленете си.
— Да не си посмяла да храчиш в скапаната ми кола!
— Ще се задуша, ако не го направя.
— О, за бога. — Наведе се, свали стъклото на прозореца от нейната страна и бутна главата й навън. Тя се изкашля, храчката излетя към живия плет и се приземи в един разтворен девесил. — Очарователно. — Дръпна я обратно в колата и я натисна назад към седалката. Тя се облегна, премигвайки, внезапно отпусна лице в дланите си и зарида, изпълнена със самосъжаление. — О, боже! — Джак въздъхна.
— Какво ще правиш с мен? — Носът й потече. — Какво ще правиш?
Кафъри се взираше през прозореца към профучаващите по шосе А 134 автомобили. Трейси Лам определено го депресираше.
— Не ме издавай… моля те, недей. Не искам да ме тикнат отново там.
— Няма да те издам, ако ми помогнеш.
— Но аз не познавам някой сред тях, който да си пада по хапането… не познавам!
— Отговорът ти не ме задоволява. Изобщо не ме задоволява.
— Но това е вярно.
Трейси заплака още по-силно.
— О, за бога. — Кафъри вдигна очи към небето. — Ето, запали една цигара, дяволите да те вземат.
Лам избърса нос и го загледа как й свива цигара. Взе я, остави го да я запали и пуши няколко минути, докато успя да се овладее. Младият мъж я наблюдаваше внимателно. Знаеше, че всичко, което беше казал досега, бяха извъртания и хитрини и ще трябва да премине към истинския лов. Подпря лакът върху кормилото и се обърна с цялото си тяло към нея.
— Виж — започна той, — бъди честна с мен — името ми не ти ли е познато?
— Кое име?
— Кафъри.
Лам поклати глава. Носът й продължаваше да тече.
— Но си чувала за момчето край жп линията? — Това привлече вниманието й. Тя отвори леко уста и го погледна. — Знаеш за момчето край жп линията, нали? Пендерецки ти е казал, нали?
— Ъъъ…
— Какво се случи, Трейси? А? Какво се случи?
— Аз… ъъъ…
Погледът й се бе променил — очите й проблясваха несигурно и Джак разбра, че е налучкал нещо.
— Хайде… къде го остави Пендерецки?
— Защо искаш да знаеш?
— Няма значение защо. — Кафъри допря показалците си до слепоочията, сякаш тя го отегчаваше безкрайно. — От значение е какво ще се случи с теб, ако не ми кажеш.
Погледът й премина от единия към другия край на лицето му, сякаш в главата й ставаше нещо, и изражението й бавно се промени.