— А аз си помислих — рече най-сетне тя, с подозрителен блясък в очите, — че се интересуваш от някой, който си пада по хапането. Поне така каза — някой, който хапе малки момченца.
— Е, сега не се интересувам. Сега питам за момчето край жп линията.
— Как така си дошъл да търсиш това сам?
— Аз съм единственият, който знае.
— Арестуваш ли ме?
— Ще те арестувам, ако искаш.
— Не, няма да ме арестуваш. — Очите й блестяха като изкуствени камъни. Тя го изпитваше. — Това не е официално, нали? — Лам се усмихна, устните й се опънаха и разкриха жълтите й заешки зъби. — Работиш за някого. Тук има някаква далавера. Действаш заедно с някого.
— Просто ми кажи истината.
— Истината? Реалната истина?
— Да.
Трейси не отговори. Двамата се гледаха така доста време. Накрая тя повдигна вежди и се ухили.
— Какво?
— Не знам. Не знам какво се е случило с него.
— О, боже. — Кафъри поклати глава и отпусна лице в дланите си. — Престани да се ебаваш с мен — заяви уморено той. — Говоря сериозно, Трейси, край на глупавите номерца. Искам да знам къде са го оставили.
— Не знам… сериозно ти казвам, не знам. Знам само, че Иван не би казал на брат ми, и толкоз. Кълна се, че не знам.
20
Кафъри се облегна назад, изтощен. Запали нова цигара и запуши, без да говори. „Майната му.“ Мислеше, че тя не знае нищо за убиеца на Рори, но беше убеден, че знае за Юан повече, отколкото казваше. Щеше ли да позволи да бъде засмукан отново от тази история, да започне да души напосоки като отчаяно гладно куче? „Мисля, че точно така и ще направиш.“ Представи си как Ребека се усмихва развеселена и хладно преценява поведението му, докато пуши своята пура. „Пендерецки го няма вече, но пак не е трудно да бъдеш раздрусан из основи, когато стане дума за Юан.“
Не, помисли си той, по дяволите, не. Метна цигарата си през прозореца, включи двигателя и я придвижи два-три метра напред.
— Ще се върна. — Протегна се към страната на Трейси и отвори вратата. — След като ти оставя време да помислиш върху това.
Тя погледна подозрително към жилещата коприва, растяща между пукнатините на горещия асфалт.
— Няма да слизам тук насред полето. Не можеш ли да ме закараш обратно до къщата?
— Не. — Откопча предпазния й колан и я бутна навън. — Хайде… излизай.
Тя се извърна рязко към него.
— О, мръсник. Какво си мислиш, че правиш…
— Тръгвай. Разкарай се.
— Копеле! — Трейси Лам излезе от колата, крещейки: — Копеле!
— Да. — Кафъри затвори вратата. — Е, ще се видим по-нататък.
Остави я по бельо и прозрачен пеньоар и боса на някаква отбивка на две мили от дома й, но не му пукаше. „Майната й.“ Ускори. Върху волана ръцете му трепереха. Влезе по шосе А 12 в Лондон и се насочи право към центъра, където зави надясно, към Шрайвмур. Смяташе да отиде право там и да разкаже на Сунес за скривалището на Пендерецки, а после да се прибере и да се наспи. Да спи… звучеше като да пиеш дълго от студен кладенец.
Резервоарът на ягуара беше почти празен, затова отби на бензиностанцията срещу Шрайвмур, за да зареди. Беше горещо: слънцето бе заело здраво обедната си позиция, изпепеляваше тревата в градинките пред къщите и караше водосточните тръби да се потят. Впери невиждащ поглед към улицата, докато пълнеха колата, давайки си сметка, че току-що беше преживял и доказал правотата на поставената му от Ребека диагноза — през цялото време, докато бе седял в автомобила с Трейси Лам, бе изпитвал желанието да набута заешките й зъби в гърлото. Въздъхна и върна на мястото маркуча, завинти капачката на резервоара. Беше уморен от всичко това. Беше уморен да се убива от напрежение заради дете, което не познаваше… и изведнъж го обзе абсолютно безразличие дали убиецът на Рори Пийч щеше да бъде намерен, дори не го интересуваше дали в момента някъде някое друго семейство не бе завързано по същия начин, докато тяхното дете стоеше голо и ужасено в съседното помещение.
Влезе да плати, купи сладолед с трюфели за Криотос и тръгна към Шрайвмур по сгорещения асфалт, когато чу нечии забързани стъпки след себе си.
— Мистър Кафъри.
Инстинктивно остави ръката си където беше, върху джоба на гърдите, върху портфейла. Някакъв много висок мъж, със светла, почти алабастрова кожа и руса, по бебешки къдрава коса, спря на няколко крачки от него в края на асфалтираната площадка. Носеше риза с метални копчета тик-так и светлокафяви панталони от рипсено кадифе в тон с нея и държеше стар найлонов плик.