— Вие сте детектив инспектор Кафъри. — Постави длан над очите си, за да ги прикрие от слънчевата светлина. — Видях ви в Брикстън.
— Срещали ли сме се?
— Не. Един от вашите хора ме интервюира. Той ми даде името ви.
— А вие сте?
— Гъмър. Аз съм, ъъъ… — Погледна назад през рамото си. — Бих искал да обсъдя с вас някои неща относно случая Пийч.
— Ааа. — Джак остана неподвижен известно време. Предполагаше, че е редно да се ръкува с Гъмър, нещо в непознатия обаче му казваше, че той беше тук по-скоро за да му изнесе лекция за разпределението на заетостта в работния ден, отколкото да му даде някаква информация. Имаше вид на човек със своя теория. Или пък беше журналист, който разиграваше сценка. — Вероятно щеше да бъде по-лесно, ако бяхте уговорили час за среща.
— А защо да не… — Махна неопределено към улицата. — Бих могъл да ви почерпя едно кафе. Не ме пуснаха в полицейското — накараха ме да чакам навън на слънцето.
— Вероятно са предпочитали първо да се обадите.
— Вероятно.
Гъмър започна да играе несъзнателно с подгъва на ризата си и сега Кафъри забеляза, че той се прегърби леко, сякаш се опасяваше да не би да е показал прекалено много от себе си, да не е проявил прекалено голяма дързост при смелото си спринтиране към полицая.
Внезапно му дожаля за него. Отпусна ръката, която досега бе държал върху портфейла си.
— Добре, за какво искахте да говорим?
— Току-що казах — за семейство Пийч. Нали се сещате. Които живеят на „Донегол Кресънт“. — Кръстоса ръце пред гърдите и се наклони малко странно от кръста, сякаш ръцете му бяха вързани пред гърдите като на някой фараон. — Нали се сещате, онези, които били завързани.
— Да, колкото и да е изненадващо, сещам се.
— Аз имам теория по въпроса.
„Ааа. Оказах се прав.“
— Вижте, мистър Гъмър, може би е по-добре да уговорите час за среща. Направете го официално.
Обърна се с намерение да си тръгне, но Гъмър застана пред него.
— Не.
— Може да уговорим часа за срещата сега.
— Не… елате да пием заедно кафе.
— Ако е толкова важно, защо просто не ми го кажете? Веднага.
— Предпочитам да изпиете едно кафе с мен.
— Аз предпочитам да уговорите час за среща.
— Добре. Добре. — Гъмър сведе очи и се загледа в посивелите си, незавързани маратонки, като пристъпваше от крак на крак, сякаш събирайки смелост. Лицето му започваше да се изчервява. — Някой… ъъъ… някой да е споменавал за трол?
Тези думи привлякоха интереса на Кафъри.
— Вие къде го чухте?
— Пишеше във вестника. Едно момченце било изнасилено от него в парка.
— Ясно — отвърна предпазливо той. — И кога е станало това?
— Отдавна. Името му е Чампалуанг Кеодуангди.
— Познавате ли го?
— Не. Прочетох за него.
— И си спомняте името му? То е доста трудно за запомняне.
— Научих го. Тогава живеех в Брикстън. Тролът го направи.
Сега вече и вратът му беше червен, яркочервен. Той като че ли се изчервяваше целият.
— Това ли ви казаха вашите деца?
— Не, не. Не моите деца… — Пъхна ръце в джобовете си и запристъпва отново от крак на крак. — Аз нямам… ъъъ… нямам.
— Нямате ли?
— Нямам деца.
— Кой тогава ви каза за трола?
— Децата, които обучавам… в плувния басейн. Малчуганите все говорят за него. И… — Вдигна очи и срещна погледа на Кафъри. — И аз се запитах какво знае полицията за него.
— Но всичко това е свързано с детските фантазии. Какво общо има то със семейство Пийч?
— Децата не са глупави. Ако говорят за някакъв трол в гората, за трол, който ги наблюдава в леглото, може би е редно да се вслушаме в думите им. Онзи, който е изнасилил Чампалуанг, който и да е той, определено не е бил плод на нечии фантазии.
— Това е така. — Джак постави длан под сладоледа; страхуваше се, че всеки момент ще потече. — Мистър Гъмър, тези деца, които обучавате, някое от тях всъщност виждало ли го е? Трола? Чули ли сте някое да казва, че го е видяло или че той се е приближил към него?
— Фактът, че не са го казали не означава, че може просто така да отхвърлим това. Би трябвало да изследвате всички вероятности.