— Да. Точно това и пра…
— И още нещо — прекъсна го Гъмър, вече възбудено. — Четох, че семейство Пийч щели да заминават на почивка… вярно ли е?
— Ако сте го чели, трябва да е вярно.
— Е, в такъв случай би трябвало да се запитаме дали тази информация е свързана по някакъв начин със случилото се.
— Мисля, че тази мисъл би минала през главата на всеки разследващ случая полицай. Ако си върши както трябва работата. Нали?
— Ако си върши добре работата, да…
Гъмър срещна предизвикателно погледа му, като остави изречението да виси недовършено във въздуха помежду им.
Кафъри въздъхна. Започваше да се уморява от този подобен на двубой сеанс под горещото обедно слънце.
— Вижте. — Протегна напред ръката със сладоледа. — Започва да се топи. Трябва да вървя.
Гъмър премести тежестта на тялото си от крак на крак, рипсеното кадифе на панталоните му се надипли около краката.
— Вие от полицията не сте склонни да приемете никаква помощ…
— Съжалявам.
— И вие не сте с нищо по-добри от останалите. — Сви найлоновия плик и съдържанието му на малка топка. — Всички си имате вашите теории, но ако се появи някой друг, на всяка цена вие трябва да сте прави, нали? Не искате да чуете никой друг.
— Мистър Гъмър, това не е вярно…
— Нищо чудно, че никой никога не ви съобщава никаква информация. — Затътри се бавно нататък. — Нищо чудно…
Джак стоеше под яркото слънце и наблюдаваше как Гъмър се мъкне тромаво по асфалтираната улица. Изчака, докато го изгуби от погледа си зад ъгъла, после въздъхна и се върна до ягуара.
Бела Нерсесиян чакаше асансьора във фоайето на долния етаж и дишаше тежко. Беше с блуза с изрязано деколте с пайети и с тесен черен клин, и беше опряла на пода край краката си трите си пазарски чанти. Кафъри беше забравил, че тя трябваше да дойде днес.
— Бела — рече той.
— Добър ден, скъпи. Аз ще взема това, а… — кимна към пазарските чанти — … ако нямате нищо против.
— В такъв случай давайте. — Подаде й сладоледа, взе торбите и влязоха заедно в асансьора, Бела стиснала ръката му за опора. — Ваша съм за толкова дълго, колкото ме желаете — Анахид отиде на кино с татко си. — След като вратите се затвориха, тя извади носна кърпа от дамската си чанта със златна верига и попи с нея потта по врата си, пъхна я в деколтето и избърса мишниците и цепката между гърдите си. Усмихна се на Кафъри. — Съжалявам, скъпи, но няма как, трябва да бъда по-представителна.
Сунес ги посрещна на вратата на асансьора. Изтощеното изражение на колегата й я притесни.
— Добре ли си, Джак? — прошепна тя, докато водеха Бела към стаята на старшия следовател. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш.
— Да. Ще ти кажа по-късно. — Занесе сладоледа на Криотос, после настигна Даниела в стаята на старшия следовател. Сега, след като беше седнала удобно и цялото внимание бе насочено към нея, мисис Нерсесиян се оказа в стихията си. Бръкна в една от чантите си и измъкна оттам дълъг пакет сушени смокини „Дотато“ и два пакета бисквити „Гарибалди“.
— Хубави смокини. — Взря се в тях и заби лакирания си нокът в меката им плът. — Да, безупречни са. Смокинята е храната на бедняка, мистър Кафъри, богата е на калций, полезна е също така за дебелото черво — когато дебелото черво е чисто, умът също е чист и мисълта е ясна. А на вас това ще ви бъде нужно, ясната мисъл, но надали има нужда да ви го напомням. Заповядайте. — Постави бисквитите на бюрото и се усмихна окуражаващо на Джак. — Хайде де… какъв ви е проблемът, че сте толкова слаб? Съпругата ви не ви ли храни?
— Мисис Нерсесиян…
— Наричайте ме Бела, скъпи. Може да съм майка, но все още не съм стара. А вие, скъпа. — Приведе се напред и постави ръка върху китката на Сунес. — Може да ме обвините, че си пъхам носа навсякъде, но вашият съпруг никога ли не е правил на въпрос килограмите ви? Не че според мен има нещо лошо в това — някои мъже обичат да има какво да хванат, а не да…
— Бела — прекъсна я Кафъри, — бихме искали да поговорим за Алек.
— А, да! — Тя се обърна към него, а златните й бижута задрънчаха. — Ето още един, който има нужда да яде повече — трябва да го видите. По цял ден само ходи — по цял ден се скита из парка. Бедният човек, бедният, какво трябваше да преживее това семейство. — Притисна дланите си една към друга в молитвен жест и завъртя очи към тавана. — Господ да ни пази от това, което им се стовари на главите. — Отпусна ръце и се приведе към храната върху бюрото, пъхна една едра смокиня в устата си и я дъвка дълго, като се усмихваше на Кафъри над движещите се зъби. — Ако бях на мястото на полицията обаче, щях да им кажа за станалото малко по-меко. Не ви критикувам, разбира се.