— Бела, нека поговорим за Кармел. Как е тя?
— Вашият човек намина, за да говори с нея, но тя само се взира в стената.
— Чухме. С вас разговаря ли?
— Само с Анахид. — Пъхна още една смокиня в устата си и се наведе, за да доближи лице към плодовете, търсейки следващия кандидат за устата си. — Поплаква си с Анахид, но може би така е по-добре.
Сунес се размърда на стола си.
— Бела, Алек не е имал работа от известно време, нали?
Мисис Нерсесиян я погледна така, сякаш Даниела внезапно се беше доближила и й беше ударила плесница.
— Човекът тъгува. — Загледа я с отворена уста. — Няма време да се притеснява за работа — току-що е загубил сина си.
— Мисля, че старшият инспектор говореше за преди…
— Преди ли? Ох… — Бела се тупна по горната устна, където бе започнала да се образува потна следа. — Ох, това ли било. Той имаше дискотека, подвижна дискотека, и обича, как само обича своите записи и Америка… обича Америка, мечтае да отиде да живее там, смята, че изглежда като Пресли с черната си коса. Най-голямата мечта на живота му беше да заведе Рори в Грейсленд. Разбира се, можете да разберете защо беше цялата суматоха, можете да разберете защо семейството му никога не одобри неговата женитба за Кармел, но аз лично не съм имала нищо против него. Нито против Кармел. — Размаха кутията с бисквити „Гарибалди“ под носа на Кафъри. — Хайде, скъпи. Направи ме щастлива.
— Благодаря. — Той взе една бисквита, последното, което искаше, и я закрепи на ръба на чашата си за кафе. — Та говорехме за работата на Алек, за неговата дискотека…
— Не казвам, че се е преработвал, а и всички онези неприятности усложняваха положението за него, но нека не започваме тази тема… те не са традиционно семейство, т.е. тя е одар, не че това ме настройва срещу него.
— Съжалявам, какво казахте? О-да ли?
— Одар. Чужденка, не една от нас.
— Една от вас ли?
— Не е арменка.
— Но Алек Пийч е, така ли?
— О, да. — Тя премигна. — Не традиционен, разбира се, но все пак е арменец. О, знам, знам… — Докосна ръката на Кафъри с дългите си златни нокти. — Той има сини очи — много сред нас имат сини очи, също като теб, скъпи. Всички мислят, че сме иранци, но ние не сме иранци. Погледни ме. — Свали очилата си с костени рамки и премигна насреща му. — Виждаш ли? Виждаш ли?
— Да, виждам.
— Сини, и интересното е… — Сложи отново очилата си. — Интересното е, че прадядовците ни, моят и на Алек, са били много добри приятели. Били се заедно срещу турците… заедно и умрели. Дядовците ни били изпратени в Париж и…
— Но Пийч не е…
— Арменско име ли? Не е. Разбира се, че не е. Точно това казах — той не е традиционен, срамува се от потеклото си, така мисля.
— И си е сменил името? — Джак усещаше погледа на Сунес върху себе си, усещаше как интересът й нараства лавинообразно. — Направил го е английско?
— Само второто си име. Не и Алек, разбира се, него е запазил, защото не звучи по…
— А истинското му име? Какво е истинското име на Алек?
— О, няма да успеете да го произнесете. — Бела махна снизходително с натежалата си от бижута ръка. — Ако не се справяте с Нерсесиян, тогава в никакъв случай няма да можете да произнесете Печикджиян.
Когато Кафъри я изостави на шосе А 134, Трейси Лам нямаше друг избор освен да се прибере пеша до дома си. „Като някоя курва по долни гащи.“ Беше светлосин ден и над дърветата в далечината се виждаше пръстът, образуван от парата, която се издигаше от захарната фабрика в Бери Сейнт Едмъндс. Минаха няколко коли, асфалтът пареше на босите й крака. Отмина само един уличен телефон, около който душеше малко кафяво куче на тъмни и светли черти. Но дори да носеше 20 пенса, пак нямаше да се обади и да извика такси, защото вкъщи нямаше никакви пари, за да плати на шофьора. След смъртта на Карл положението беше станало наистина лошо. Бяха останали само четири картона „Силк Кът“, резервоарът на датсуна беше почти празен, а помощите за безработни в никакъв случай не можеха да покрият всички разходи. А сега, както изглеждаше, и полицията беше по петите й.