Суфиите наричат този магнетизъм аувват-и-макнатис. Той се излъчва от всеки атом, физически и умствен. Може да се нарече сила или енергия. Той е богатство и както един човек може да се радва на богатството си по-дълго, ако се грижи за него, а друг безразсъдно да го пропилее в преследване на прищевките си, по същия начин постъпваме и със своя магнетизъм. Или привличаме другите, или сме привлечени от тях. В първия случай сме в по-добрата позиция, във втория губим. Колкото и да е напреднал човек, както и да живее, той се нуждае от този магнетизъм повече от всичко друго, защото здравето, най-великият дар на живота, зависи изключително много от магнетизма.
Дишането
На санскрит дъхът се нарича прана, което означава “живот”. Прана дава живот не само на самия човек, но и на другите. Понякога нечие присъствие ни изпълва с живот, а присъствието на друг сякаш ни изсмуква силите. В компанията на даден човек се чувстваме уморени, потиснати и изтощени, а друг ни зарежда със сила, живот, енергия. Това се обяснява с дъха. Онзи, който има повече живот, отдава живот, а който има по-малко живот, взима от този, който има повече. Има обаче и обратен процес. Понякога по-силният отнема и малкото живот, останал у по-слабия, понякога по-слабият отдава силите си на по-силния. Човек, който черпи живот от друг, всъщност поглъща неговите сили. В присъствието на такъв човек дори цветята увяхват по-бързо и растенията умират.
Феноменът на дъха е в основата на много смърти и на запазването на много животи. Затова за лечителя няма по-силен източник на лечение. Той може да насочи дъха си към засегнатата част с лекотата, с която насочва и погледа си. Дори храни и предмети, магнетизирани от дъха на лечителя, въздействат целебно. Щом при допир изпотените пръсти оставят следи по предметите, защо да не може дъхът, самата есенция на живота, да живее в предмет и да му даде живот, пораждайки ефект, много по-силен от лекарствата? Когато дъхът е развит и пречистен, дори не е нужно лечителят да прави усилие, за да го насочва към болния. Атмосферата, която дъхът му създава, самото присъствие на лечителя действа като лек, защото цялата атмосфера се магнетизира.
Лудостта
Без съмнение има много физически причини за различните аспекти на лудостта, но задълбоченото изследване ще докаже, че в повечето случаи тя се поражда в ума. Коренът й се крие в липсата на баланс, причинен от интензивността на дадена мисъл или чувство. Лекарят не може да излекува подобни случаи, особено когато търси причината за лудостта във външните й проявления и във физическото тяло. Всяка причина има външно последствие, но ще бъде грешка да приемем следствието за причина. По правило тук нито лекарствата, нито хирургичната намеса или външното лечение ще имат особен ефект. Излекуването на лудостта е преди всичко работа на лечителя, а не на лекаря.
Както всяка болест, лудостта лесно може да бъде излекувана в по-ранните й стадии. И тук лечителят е този, който трябва да разпознае белезите на лудостта в началния им стадий, защото по принцип тези признаци не се забелязват от хората или биват подминавани като “странност, чудатост”. Първата крачка към излекуването на лудостта е да се стигне до корена на оплакването като се направи връзка с проблема. Щом коренът бъде докоснат, настъпва огромно облекчение дори преди лечението да е започнало. Естествено, тъй като лудостта е болест на ума, единствено силата на мисълта може да я излекува.
Загуба на памет, объркване, смут, избухливост и гневни изблици – всички те са признаци за начало на лудостта. Лудостта е наследствено заболяване, но причини за нея могат да бъдат и някои склонности и пороци като алкохол и наркотици, неестествени навици, прекомерна тревожност, продължително поддържане на меланхолични мисли. Всички тези неща причиняват лудост.
Първата работа на лечителя е да отбележи първоначалния признак на болестта и това е загубата на памет. Причината за нея е слабост на ума. Умът няма достатъчно сила да изнесе на повърхността мисълта, подадена му по заповед на волята. Това се нарича загуба на паметта и трябва да бъде лекувано още в самото начало. Началният стадий се характеризира с изключителна активност на ума, което води до силен безпричинен гняв или емоционални изблици. Когато те стихнат, идва разкаянието. Това трябва да се избягва още в началото. Гузна съвест, страх от последствията, склонност към съмнение – всички това е като масло в огъня на лудостта. За да я държим на разстояние, трябва да водим живот, изпълнен с чистота, благодарност и полезност, да оценяваме нещата и да избягваме да обвиняваме хората и обстоятелствата.