Лекуване чрез присъствие
В огъня има топлина, а в чувството има още по-голяма топлина. Присъствието на човек с топли чувства създава топла атмосфера, а студеният човек ни кара да потръпваме. Няма съмнение обаче, че освен сърдечната топлота лечителят трябва да притежава и силата да лекува, концентрация и желание да лекува. Нека не забравяме, че Христос е познат като Месията. На Изток “месия” означава лечител. За месията първото качество е силата на любовта, любовта под формата на съчувствие. Обикновено съчувстваме на друг, когато е наш роднина, приятел или познат, но когато съчувствието се развие до висшата си степен, във всеки започваме да виждаме “аз”, “себе си” и болката на другите започваме да чувстваме като своя.
Това е характерна черта на истинския месия. Как би могъл да излекува сърцата на децата на земята и да ги освободи от мъките и страданията, с които е изпълнен животът, ако съчувствието му не е пробудено до такава степен, че той да чувства тяхната болка, дори преди да е почувствал своята? Всеки лечител, който има духовни стремления, трябва да развие в себе си искра от огъня, който грее в сърцето на месията. Тогава, преди още да се е опитал да лекува, присъствието му ще е подействало целебно. Когато детето е болно, майката отправя към него желанието да оздравее, а в сърцето си страда заради болката му. От този миг тя се превръща в лечител. Докосването, думите и погледът й имат по-голяма сила от което и да е лекарство. Когато това майчино чувство е развито в сърцето на лечителя и той лекува не в очакване да получи нещо в замяна, а заради щастието да види как една душа е освободена от мъките, той става способен да лекува със самото си присъствие.
Лекуване с молитва
Молитвата е прекрасно средство за лекуване на себе си и другите, защото само концентрацията, без мисъл за Бог, е безсилна. Божественият идеал е този, който засилва лечебната сила и който й дава жив дух. Ето защо духовният лечител има повече надежди за успех от физическия лечител. Последният насочва собствената си мисъл и колкото и силна да е, тя е ограничена от неговата личност. Духовният лечител обаче, който в мисълта за Бог и неговата божествена сила забравя себе си, постига много по-голям успех. Няма значение каква форма на молитва използва, защото щом тя е искрена, резултатите са благодатни.
В действителност молитвата е съзерцание на Божието присъствие, което е силата и първоизточникът на цялото творение. В нея признаваме величието на Всемогъщия и му предаваме своето желание. Затова резултатът ще бъде несравнимо по-голям, въпреки че това зависи от съзерцанието на отделния индивид.
На първо място, онзи, който се моли за изцелението на друг, несъмнено ще е благословен, защото самото доброжелателство и любовта, от които се ражда молитвата, му носят благодат. Освен това да се молим за собственото си излекуване не е егоистично. Така привеждаме своя механизъм в изправност, за да бъдем по-полезни в цялостната схема на живота. От друга страна, да се отнасяме небрежно към своето здраве много често е престъпление. Молитвата, отправена наум, е може би по-добра от изричането й на глас, но трябва да помним, че речта придава конкретност. Ето защо мисъл плюс изричане правят молитвата по-ефективна от молитвата, отправена наум. А думите без мисъл са празни повторения.
Лекуване в отсъствие
След като лечителят успешно е практикувал в продължение на известен период, следващата му стъпка е лекуването на пациент от разстояние. Методът при този вид лекуване е напълно различен от лекуването в присъствие. При отсъствието е нужна сила на мисълта и онзи, който е свикнал да прилага своя магнетизъм чрез върховете на пръстите, очите и чрез докосване, се оказва затруднен да насочи силата на мисълта си без използването на външен канал. Освен това, когато пациентът не присъства, начинаещият лечител не е сигурен дали силата на мисълта му ще достигне до него. Трудно е в мислите да се задържи образ на човек, който не присъства.