Умът е склад, където са струпани всички знания, придобити чрез изучаване и преживяване, всичко, възприето от сетивата. С други думи, всеки звук, чут дори само веднъж, е записан в ума. Всяка форма, видяна от очите ни, дори да сме я зърнали за миг, е там. Когато сърцето е чисто, то излъчва светлината на душата точно както фенерът осветява в тъмното. И най-чудният феномен е този, че светлината се насочва със силата на волята към онова място от склада на ума, което искаме на намерим. Например, виждаме човек, когото сме срещали само веднъж преди десет години, и си казваме: “Виждал съм този човек, но къде?” В този момент насочваме светлината на душата към снимката, която сме направили в ума си преди десет години. Тя още е там. Били сме я забравили напълно, но тя е там. Щом пожелаем да я видим, душата ни насочва светлината си към точното място в ума. Най-удивителното е, че в този склад има милиони снимки. Как е възможно светлината да попадне точно на този образ? Това е невероятно. Вътрешната светлина притежава изключителна сила, която по своята същност е съзидателна. Затова, когато душата хвърля светлина, тя бива насочена към това конкретно място.
Под “ум” имам предвид това, което обикновено наричаме подсъзнание. Складът, за който говоря, е подсъзнателният ум. В него има неща, които са живи. Всички мисли и впечатления са живи. В ума нищо не умира. Той е жив и живее дълго, но когато не го осъзнаваме, той е нашето подсъзнание.
Например, казваме на някого, че в еди кой си ден в еди колко си часа трябва да отиде при приятеля си. Човекът си записва в бележника, но после забравя. Докато върши ежедневните си задължения, внезапно му идва мисълта: “Трябваше да съм там. Забравих да отида. Защо не отидох? Защо забравих?” Тази мисъл е дошла от подсъзнанието му. И тъй като волята е поискала да узнае, мисълта е изскочила в ума. Той без съмнение е знаел, че има уговорка, че е трябвало да бъде там. За момента е забравил. Къде е била мисълта? В онази част, която наричаме подсъзнание.
Мой ученик, който изпитваше силен интерес към духовни практики и метафизични въпроси, си тръгна, за да стане бизнесмен. Беше зает само и единствено с бизнеса си. Напълно ме забрави. В продължение на десет години нито веднъж не се върна към духовното. Един ден се оказах в неговия град и той си спомни своя стар учител. Когато чу лекцията, която изнесох, в него се пробуди всичко онова, което беше научил десет години по-рано, нетърпеливо да излезе на повърхността. Той ми каза: “Всичко това е живо за мен. Моля те, кажи ми какво да правя.” Този път той истински желаеше да се отдаде.
Така стоят нещата. Всичко, което е в ума, за което не се замисляме, не се тревожим, си стои там, а когато си дадем почивка от светските занимания, то оживява.
Със смъртта идва почивката. След нея за ума настъпва по-голям живот, по-истински от този тук. Смъртта е разбулване, отстраняване на покривалото, след което душата ще узнае много неща, свързани със собствения й живот и със света, които дотогава са били скрити. Ето защо това, което сме натрупали в ума, ще определи какво следва – рай или ад. Днес умът е в нас. В отвъдния свят ние ще бъдем в ума. Така че умът, който сега е само ум, тогава ще се превърне в целия ни свят. Ако умът е рай, ще живеем в рая. Ако е някое друго място, ще живеем на това друго място. Ние сами сме го създали за себе си, за свое собствено улеснение.
Всичко, към което сме се стремили, сме го събрали. Скъпата дреха, която е била важна за нас, е в ума ни. Може да открием, че тя не е важна, че е било глупаво да я желаем, но тя пак си остава.
Дори безполезните неща в ума приемат форма, защото всичко има форма. Тази форма зависи от източника на възприятието. Например, не само картината има доловима форма. Музиката също има. Очите не я виждат, но ушите я чуват. Умът натрупва дори форми като сладко, кисело, горчиво, пикантно, солено. Ние не ги виждаме, но те са отбелязани в ума под форма, която разпознаваме. Очите не виждат тази форма, но умът я вижда точно такава, каквато сме я възприели, когато сме я вкусили. За ума всички тези форми са точно толкова разбираеми, колкото когато са били възприети от сетивата.
След смъртта в ума остават различни отпечатъци. Когато физическите органи не могат повече да задържат духа, те спират да работят и духът прекъсва връзката си с тях. Тялото си отива, духът остава. Духът е толкова индивидуален, колкото е бил индивидуален човекът във физическото тяло. След като физическото тяло си отиде, нефизическите отпечатъци стават по-отчетливи, тъй като ограничението на тялото е отпаднало. Физическото тяло е много силно ограничение. След неговото напускане индивидуалността придобива по-ясна форма и по-голяма способност да действа, отколкото във физическото тяло.