Често дервишите ходят със закърпени ръкави и скромно облекло, понякога имат какво да ядат, а друг път – не. Но когато се обръщат един към друг, те казват: “О, царю на царете, владетелю на владетелите.” Пред себе си те виждат съзнанието на цар и владетел. Територията на тяхното царство е неограничена. Цялата вселена е тяхно царство. Ето по този начин душата върви към съвършенството, с отваряне и издигане на съзнанието. Когато душата еволюира духовно, тя се издига към висоти, откъдето вижда по-просторен хоризонт. Така притежанията й стават все по-големи. Някой може да възрази: “Като гледаме хоризонта, той не става наша собственост. Това, което притежаваме, е това, което можем да наречем свое.” Колумб пръв е видял Америка. Отначало не я е притежавал. Притежанието е дошло впоследствие. Първото нещо е да видим, а след това притежаваме. Но ако не видим, как можем да притежаваме? Без да виждаме притежанието си не можем да го притежаваме.
Има два начина, два ъгъла, от които да погледнем на съвършенството. Единият е вертикален, другият – хоризонтален. При вертикалния се достига вътрешното познание. Как стигаме до това познание? Преди всичко като се концентрираме, тоест когато сме способни да видим и осъзнаем нещо, което е отделно от физическото тяло. Можем да осъзнаваме стих, дума, картина, идея или нещо друго и ако в това осъзнаване за миг изгубим усещането за своето ограничено тяло, това е първата стъпка.
Изглежда лесно, но всъщност е доста трудно. Когато започнем да се концентрираме, едва затворили очи, в главата ни нахлуват хиляди неща. Тялото ни става неспокойно. То казва: “Този човек не ме забелязва!” Тогава се изнервяме и започваме да се въртим наляво-надясно, за да усетим тялото. То не обича да не го забелязваме. То е като кучето или котката, иска внимание. Ако не го получи, в него се поражда нервност. Иска му се да мърда, да се обърне, да се почеше. Щом пристъпим към дисциплиниране на тялото, то не иска да приеме дисциплината ни.
Вторият етап е, вместо да осъзнаваме мисъл, да осъзнаваме чувство, което е още по-обширно; защото мисълта е форма, която умът вижда, но чувството няма форма. Затова да съсредоточим ума върху дадено чувство и да го задържим продължително време не е лесна работа. Когато направим това и не сме се поддали на неспокойствието на ума, наистина се чувстваме извисени.
Това е границата на човешкото развитие. Оттук нататък започва божественото. Какво е божествено развитие? Когато продължим, вече не сме активни, а пасивни. Пасивността е състояние на съзнанието. Тук не се нуждаем от концентрация, а от медитация. Свързваме се с онази сила, която виждаме и чуваме в себе си, но която още не сме познали – силата, която е насочена към материализирането на замисления обект.
Когато преживеем това, вече не можем да кажем, че има такова нещо като случайност. Тогава виждаме, че всичко, което става, е предопределено, защото сме способни да го доловим в неговото подготвително състояние, преди проявлението му на земно ниво.
Ако продължим още по-нататък, ще стигнем до състояние на съзнанието, което е чист разум. То е да знаеш и въпреки това да не знаеш нищо. А да не знаеш нищо означава да знаеш всичко. Защото именно познаването на нещата притъпява способността за знание. С други думи, когато човек гледа в огледалото, отражението му покрива огледалото и в него нищо друго не може да се отрази. Така че когато съзнанието осъзнава нещо, то е замъглено. В този миг то е замъглено, тоест покрито с нещо, което то осъзнава. В мига, в който това покривало се отстрани, съзнанието е себе си, то е чист разум, чист дух. В това състояние неговата способност, живот, магнетизъм и сила са много по-големи, несравнимо по-големи, отколкото можем да си представим. Те не могат да бъдат обяснени, до тях може само да се достигне чрез медитация. А ако продължим още по-нагоре, това вече не е съзнание, а нещо като всезнаещо състояние, което е знакът за вътрешно съвършенство.
Това е едната посока на развитие, а другата е човек да види себе си отразен в друг човек. Когато сме приятели с някого, естествено нашата симпатия, любов, приятелство ни кара да се видим в него и това ни подтиква да правим жертви. Никой няма да жертва нещо за друг, ако в него не вижда себе си. Ако това чувство се развие, то стига по-далеч – не само до приятеля, съседа, но и до непознатия, животното, птицата и насекомото. Това е чувство на единност с всички живи същества и то ни дава толкова прозрение за другия, колкото има самият той за себе си. Знаем за него толкова, колкото знае и той, дори повече.