Всичко, което сетивата могат да доловят, е външно, но всичко, което умът може да улови, е вътрешно. Това означава, че въображението идва от ума и умът го възприема. Чувствата, спомените, концентрацията, разсъдъкът, всички те са възприятия на ума. Можем да кажем, че умът е много повече, отколкото тялото, същността на човека. В това отношение тялото е като палтото, което обличаме.
Умът има пет аспекта. Първият е мисловната способност. Мисленето може да се раздели на две части – въображение, което е резултат от автоматичното действие на ума, и мисъл, резултат от съзнателно мислене. Този, който размишлява, може да няма въображение, а надареният с въображение не е задължително да се отдава на мислене. И двете качества имат своето място. Човек, свикнал да мисли, но неспособен да се отдава на въображението, е далеч от красотата, изразявана в поезията и музиката, тъй като тя идва от въображението. Когато на ума се даде свободата да прави, каквото поиска, той започва да танцува и от движенията му се ражда картина – наречете я изкуство, поезия, музика. В каквато и форма да изразява себе си, това е красота.
Много хора се присмиват на човека с въображение. Казват: “Той витае в облаците, бленува.” Но всички произведения на изкуството, музиката и поезията, идват от въображението, защото то е свободният поток на ума, когато умът има свободата да работи сам и да извади на бял свят красотата и хармонията, които притежава. Но когато е ограничен от определен принцип или правило, той не действа свободно. Сред художниците и музикантите откриваме много мечтатели, непрактични хора. Но това не значи, че те притежават по-малко талант. Може би тяхната непрактичност им помага да постигнат нещо, което практичните хора не могат. Не е нужно човек да следва примера им, но можем да го оценим. Освен това няма човек, който да е повярвал в Бог, да е обикнал Бог, да е познал Божието присъствие без помощта на въображението. Онези, които спорят с вярващите, питат: “Но къде е Бог? Можеш ли да ми го покажеш? Как можеш да си го представиш? Как можеш да го обясниш?” Това са хората без въображение. И никой не може да им даде своето въображение. Може ли един човек да приеме убедеността на друг? За да повярваме в нещо, трябва сами да приемем идеята. От какво се формира убедеността? От въображението. Казано е: “Ако нямаш Бог, направи си.” Няма човек, който да е стигнал до Бог, без преди това да е успял да си представи Бог. Онези, които абстрактният Бог смущава, нямат Бог. Те само използват думата Бог. Те имат истината, но нямат Бог.
Истината без Бог е незадоволителна. Човек трябва да стигне до истината чрез Бог. Именно това дава удовлетворение. Ако цялата сила, която получаваме от храната, се концентрира в едно хапче, то ще поддържа живота ни, но няма да изпитваме удоволствието от храненето. Ако вземем хапчето на истината, една част от нашето същество може да изпита удовлетворение, но то няма да е истинско. Идеята за Бог храни човека. Той трябва първо да си я създаде сам – с помощта на въображението. Но ако просто чака Бог да дойде при него, ще има дълго да чака.
Когато човек мисли, това е друг вид действие. В този момент той контролира ума, или съзнателно, или несъзнателно, и го насочва според волята си. Става разумен, точен, разсъждаващ. И човекът, който използва въображението си, и този, който размишлява, могат да стигнат до крайност и да се провалят. Поддържането на баланс е това, което дава желания резултат. Мислещият може дотолкова да потъне в мисли, че да се обърка. Има много мислители, които в усилията си остават без мисли.
Вторият аспект на ума е паметта. Работата на паметта не е да твори, а да възприема, да получава впечатления и да ги събира. Според някои учени мозъчните клетки отбелязват всичко, което възприемат сетивата, и това се пази в мозъка, за да го извикаме, когато ни потрябва. Но нещата не стоят така, въпреки че можем да приемем това като символично обяснение. Учените са обрисували положението такова, каквото съществува на вътрешно ниво, но тъй като те не познават вътрешното ниво, искат да го обяснят с физически термини и го наричат “мозъчни клетки”. По същество това е вярно, но не в мозъка, а в ума.
Паметта прилича на фотографска плака. Впечатленията се отпечатват върху нея и когато искаме да си спомним нещо, тази способност ни помага. Имаме достъп до нея. Пожелаем ли да си спомним нещо преживяно, така да се каже взимаме онази плака, върху която то се е отпечатало. Нито едно преживяване, добито чрез зрението, слуха, допира, обонянието или вкуса, не е изгубено. Когато хората казват: “Нямам добра памет, не мога да помня, разсеян съм”, причината е в това, че са изгубили контрол над тази способност. Но отпечатъците все пак са там. Много често казваме: “Знам го, но не мога да си го спомня.” С други думи, в ума си го знаем, но в мозъка все още не се е прояснило. Например, когато някой каже, че не може да си спомни името или лицето на друг човек, той казва: “Мисля, че го знам, но в момента не мога да се сетя.” Това означава, че умът знае, че има спомен, но не може да го намери в мозъка.