Паметта може да се раздели на две части. Има неща, които не е нужно да търсим, защото те винаги са ясни в паметта ни. Трябва само да протегнем ръка и да ги вземем – като образи, имена, лица на познати хора. Тях можем да си припомним по всяко време. Те са винаги живи. Втората част от паметта понякога наричаме подсъзнателен ум, въпреки че в действителност това е дъното на паметта. В тази част са складирани снимки на всичко, което дори за част от секундата сме видели, узнали или чули. В един или друг момент можем да намерим всичко – или лесно, или трудно.
Освен тези два аспекта на паметта има една по-дълбока сфера, с която паметта е свързана – вселенската памет. С други думи, това е Божественият ум, където не само помним онова, което сме видели, чули или узнали, но където също така можем да се докоснем до нещо, което никога не сме научавали, чували, виждали, познавали. Всичко е там. Само че за това трябва да бъдат отворени вратите на паметта.
Третият аспект от работата на ума е умственият контрол, силата за концентрация. Това се постига по два начина – с помощта на паметта и с помощта на ума. Концентрацията, извършвана с помощта на паметта, е негативна, или пасивна. Това изисква малко усилия. Индусите са учели на това, като поставяли бог или богиня пред ученика и му казвали да ги погледне, след което да затвори очи и да мисли за тях. Гледането на обект оставя отпечатък в паметта, който служел за концентрация.
Но онези, които не практикуват концентрация, автоматично задържат всичко, което най-силно е впечатлило ума им. Това е причината някои хора да носят в себе си страх, който може да идва още от детството, и този страх остава с тях до края на живота им. Това може да е тъжен спомен или разочарование. И хората го носят през целия си живот, запазват го в ума си. Умът поддържа отпечатъка, като го изживява отново и отново – отпечатък на отмъщение, благодарност, успех, провал, любов, възхищение, който клетките на ума подхранват. Понякога споменът е полезен, но друг път пречи. Психолозите го наричат фикс-идея и винаги са готови да го определят като форма на лудост, но това не е лудост. Всеки го има. Това е едно от качествата на ума – способността да задържа мисъл. Без съмнение понякога може да изглежда като лудост, но до това състояние може да се стигне само при злоупотреба със способността. С всяка способност може да се злоупотреби и да се предизвика дисбаланс.
Другият вид концентрация е позитивната, съзидателната. Тази концентрация се постига чрез мислене. Когато мислим за дърво или цвете, умът трябва да създаде атоми, за да изгради форма. Ето защо това е позитивно действие. Нужна е сила на волята, по-голяма активност на ума, за да се концентрираме върху обект, който умът трябва да създаде. Умът трябва да работи. Това не е само концентрация, а създаване и концентрация.
Има хора, които притежават вродена способност за концентрация, а има и такива, у които тя липсва. Но мистерията на успеха във всички измерения на живота, тайната на напредъка се крие в силата на концентрацията. Тя води не само към успех и напредък, но и към духовното осъществяване. Много често виждаме как едни хора правят усилие да се концентрират, но не успяват, а други са концентрирани, без дори да знаят. За развиване на тази способност се препоръчват молитвите и медитацията, както и различни религиозни и духовни упражнения.
На Изток обичаят е в джамията един да води молитвата, а другите да стоят зад него. Преди да отправят своите молитви, те фокусират умовете си, за да ги свържат с мисълта на водещия службата. Имало някога един велик мистик, който не ходел в джамията да се моли. Той постоянно изричал молитви, но нямало защо да ходи в джамията. По това време царувал ортодоксален владетел, който заповядал всички да посещават молитвите. Така че този човек бил принуден от пазителите на реда да се присъедини към всички останали. По средата на молитвата той си тръгнал, което се считало за голямо престъпление. Когато го изправили пред съда, той казал: “Не можах да се удържа. В мислите си водещият молитвата се запъти към къщи, тъй като си бе забравил ключовете. Така че докато се молех, бях останал без водач и затова си излязох.” Това показва, че докато в религиозната форма има дух, тя е красива, в нея има живот. Но ако в нея няма дух, колкото и красива да е формата, тя е безполезна. Това е смисълът на казаното в Библията: “Духът е, който вдъхва живот, а плътта нищо не принася.”