Има ли човек на света, който ще признае, че няма чувства? И все пак има сърца от камък, от желязо, от земя, от диамант, сребро, злато, восък и хартия. На света има толкова видове сърца, колкото са съществата. Едни горят по-дълго. Други изгарят на мига. Някои се стоплят и след миг вече отново са студени. Други изчезват още щом ги докосне огънят. А има такива, които се топят и от тях можем да правим орнаменти. Същото е с качествата на сърцето. Различните хора имат различни качества на сърцето и този, който познава сърцето, ще се отнася различно към всеки човек. Но тъй като не си даваме сметка за този аспект, ние се отнасяме еднакво към всички. Въпреки че всеки тон е звук, има разлика във височината, вибрациите. По същия начин всеки човек има своя височина, своя вибрация, свое сърце. Според вибрациите на сърцето той е или духовен, или материален, възвишен или приземен. Причината не е в това, което човек прави или притежава. Той е малък или голям в зависимост от това, как вибрира сърцето му.
През целия си живот съм изпитвал огромно уважение към тези, които се трудят, които с усърдие са се издигнали, и за мен присъствието им винаги е било нещо свято. Воден от този мой искрен интерес, започнах да посещавам велики хора. Сред тях бяха писатели, мъдреци, философи и светци. Веднъж обаче срещнах прочут борец. Този мъж с външност на великан имаше такава съчувствена и приемаща природа, такава простота и деликатност, че останах силно изненадан. Помислих си: “Не физическите размери и сила са го направили велик, а онова, което се е разтопило в него и го е накарало да стане мек. Това го прави велик.”
Чувството е вибрация. Сърцето, което е средство, инструмент на чувствата, поражда феномени, стига само проницателно да се вгледаме в живота. Ако причиним някому болка, болката се връща. Ако накараме някого да се почувства приятно, това също ни се връща. Ако дадем любов, получаваме любов. Ако дадем ненавист, тя се връща под една или друга форма – като болка, болест, здраве или успех, радост, щастие. Под една или друга форма винаги се връща, без изключение. Обикновено не се замисляме за това. Когато се издигнем до позиция, от която да раздаваме нареждания на хората и да им говорим грубо, никога не се замисляме за тези неща. Но всяко малко чувство, което се надига в сърцето и насочва нашите постъпки, думи и движения, поражда определено действие и противодействие. Просто понякога това отнема време. Как може да мразим някого и да смятаме, че тази омраза няма да се върне към нас? Ще се върне все някога. От друга страна, ако в сърцето си имаме съчувствие, любов, добри чувства, дори няма нужда да ги разкриваме, защото дори тогава те се връщат под една или друга форма.
Един човек веднъж дойде при мен и ми каза: “Някога бях изпълнен с разбиране, но по някаква причина станах коравосърдечен. Каква може да е тази причина?” Отговорих: “Опитвал си се да добиеш вода изпод земята. Но вместо да копаеш надълбоко, си копал в калта и си се разочаровал.”
Много често човек си мисли, че изпитва чувства, разбиране. Но ако това беше така, той би бил господар на живота си. Нищо нямаше да му липсва. Когато изворът в сърцето бликне, човек става пълноценен и свободен от непрестанната трагедия, която душите са принудени да изживяват. Тази трагедия е ограничението. Много често именно липсата на чувство парализира другите четири аспекта на ума. Човек без чувства не може да мисли свободно. Чувството е това, което кара човек да мисли. Ако той има мощен ум, но няма чувства, мощта на ума му е ограничена, защото истинската сила е в чувството, а не в мисленето.
Понякога хората идват и ми казват: “Мислил съм за това и съм го искал, но така и не се получи.” Отговарял съм им: “Никога не си го искал. Ако го беше искал, щеше да го имаш.” Те не вярват. Продължават да мислят, че са го искали. Може и да е така, но да го желаят достатъчно силно, това е нещо различно. Ако човек отиде пред банката и каже: “Нека всички пари дойдат при мен”, ще дойдат ли? Той си представя, че ги иска, но има съмнения, не вярва, че ще дойдат при него. Ако вярваше, щяха да дойдат. Съмнението е разрушително. Можем да го сравним със сянката, която предизвиква появата на влага и не позволява на слънцето да пробие. Слънцето не може да достигне до мястото, което е покрито от сянка.