Известна персийска история разказва за Ширин и Фархад. Фархад бил каменоделец. Един ден, докато изработвал паметник, той видял жената, която щяла да стане съпруга на шаха. Казал й: “Обичам те.” Каменоделец, обикновен работник, да иска ръката на бъдещата царица! Той бил човек без разсъдък, но не и без чувства. Именно чувството го накарало да каже това. Жената отвърнала: “Много добре, ще изчакам да видя дали твърдението ти е вярно и ще кажа на персийския шах да почака.” За да го изпита, тя му казала да изсече път през планината. Той взел длето и чук и тръгнал. Не си задал въпроса дали може да го направи. Нямало разум, само чувство. И той проправил пътя, който хиляди работници не биха могли да прокарат за цяла година, защото при всеки удар с чука той извиквал името на любимата жена, Ширин. Когато царят чул, казал: “Уви, изгубих и сега какво да правя?” Един от приближените му предложил: “Аз ще се погрижа.” Отишъл при Фархад и му казал: “Твоята любов и преданост са прекрасни, изключителни. Но нима не си чул, че Ширин е мъртва?” “Мъртва? Тогава не мога да продължавам да живея.” След тези думи той паднал безжизнен.
Смисълът на историята е в силата на чувството. В наше време качеството на чувството липсва. Всеки иска да мисли с мозъка, да работи с главата, но не и със сърцето. Ако в основата няма чувство, не можем да творим красиво изкуство, не можем да мислим и да правим чудни неща, да запазим в паметта си нещо приятно, да съсредоточаваме мислите си. Освен това, ако зад думи като “благодарност” и “оценяване” няма чувство, в тях няма дух. Те са само повърхностна любезност. Днес изтънчеността е много погрешно възприемана. Хората усвояват само външния аспект. Ако зад всичко, което казваха, имаше чувство, животът щеше да е много по-стойностен. Когато в ума има безпокойство, той е объркан и не може да отрази нищо. Именно спокойствието на ума прави човек способен да получава впечатления и да ги отразява. На персийски умът се нарича “огледало”. Всяко нещо, което застане пред огледалото, се появява и в него, но когато то бъде отстранено, огледалото е чисто. Обектът го няма. Той остава в огледалото само докато то е насочено срещу него; същото важи и за ума.
Качеството на ума, което го прави спокоен в един момент и активен в друг, което го кара да отразява това, което вижда, а друг път – да избягва всякакво отражение, така че нищо да не го докосне – това качество се развива чрез концентрация, съзерцание и медитация. Учителят обучава ума да се гмурка надълбоко, да се издига нависоко, да се разпростира и да се съсредоточава върху една идея. Щом умът бъде овладян, човек става майстор на живота. От мига на раждането всяка душа е като машина, подложена на всякакви въздействия, на времето и на всичко, което възприемат петте сетива. Например, не можем да минем по улицата, без да видим плакати и реклами. Очите са притегляни от това, което се изпречва пред тях. Дори да не иска да гледа, човек се подчинява на външните команди. Така той е под постоянното въздействие на нещата от външния свят, които го управляват, без той да съзнава. Човек казва: “Аз съм свободен. Правя, каквото поискам.” Но никога не е така. Той много често прави неща, които не харесва. Ушите му са винаги под прицела на всичко, което достига до тях, независимо дали е хармонично или не, очите не могат да устоят на гледката. Така човекът винаги е под въздействието на живота.
Към всичко това трябва да добавим и влиянието на планетите и на хората в обкръжаващата среда. Въпреки всичко човек казва: “Имам свободна воля. Аз съм свободен човек.” Ако знаеше колко малка е свободата му, би се ужасил. Но той има едно утешение и то е, че някъде в сърцето му е скрита искрата, която единствена може да се нарече източник на свободната воля. Ако се грижим за тази искра, ще имаме по-голяма жизненост, енергия, сила. Всичко, за което помислим, ще се сбъдва. Всичко, което казваме, ще оставя следа, всичко, което правим, ще оказва въздействие. Какво прави мистикът? Той раздухва тази искра, за да я разпали до буен огън. Това му дава вдъхновението и силата, благодарение на които той живее в този свят със свободна воля. Това е искрата, която може да се нарече божественото наследство на човека, в която съзираме божествената сила, човешката душа. Да станем духовни, значи да раздухаме тази искра и в лумналата светлина да видим целият живот. Когато Вътрешната светлина се превърне в буен пламък, човек е способен по-добре да мисли, чувства и действа.