Колкото до съзерцанието, към него може да пристъпи само напредналият. Съзерцанието не е насочено към обект, а към идея. Човек може да реши, че е готов да направи всичко и че след концентрацията спокойно може да съзерцава. По своята природа обаче умът е такъв, че се изплъзва от ръцете ни щом се опитаме да го уловим. И още преди наистина да сме започнали да мислим, като див кон умът вече е изритал обекта на концентрацията. Умът не винаги е толкова неуправляем. Такъв е само когато иска сам себе си да управлява. Той е също като тялото – когато седи в естествена поза, се чувства добре, но опитаме ли да седим неподвижно за пет минути, то започва да става неспокойно. Да бъде накаран умът да се подчини, е още по-трудно. Затова мистиците са открили въже, с което да го задържат на едно място, така че да не може да мърда. Това въже е дъхът. С негова помощ те връзват ума и го задържат там, където желаят да бъде. Птиците използват слюнката си, за да си направят гнездо. По същия начин мистикът използва дъха си, за да създаде атмосфера, светлина и магнетизъм, в които да живее.
Една от характеристиките на ума е неговата прилика с грамофонната плоча – всичко, което е отпечатано на него, може да бъде възпроизведено. Друга негова черта е, че той не само възпроизвежда нещо, но и създава онова, което е записано върху него. Ако в ума има запис на нещо грозно, той ще произведе дисхармония, конфликт. Усвояването на концентрацията изчиства записа и прави така, че от плочата да звучи това, което ние искаме, а не нещо автоматично. В днешния свят сме подложени на толкова много впечатления, движим се винаги с отворени очи и уши, но не само те са отворени. Устата също е отворена, за да изрази онова, което очите и ушите са приели. Това е опасната част.
Третата част от концентрацията е медитацията. Тук човек установява комуникация. Той влиза във връзка с недоловимия живот и така естествено става по-отворен и за външния живот. Именно тогава осъзнава, че и външният, и вътрешният живот, всъщност всичко, е комуникативно. Той започва да научава онова, което не може да бъде научено от книгите – че недоловимият живот е най-великият учител и познава всички неща. Той не само учи, но и дава покой, радост, сила и хармония, които правят живота прекрасен.
Никой не може да претендира, че е медитативен. Медитативният човек не говори за това. Неговата атмосфера казва всичко и единствено тя определя дали медитацията е истинска, или фалшива. Веднъж попитах своя духовен учител по какво можем да разберем кой е познал Бог. Той отговори: “Това не са онези, които изричат името Му, а другите, чиято тишина го изрича.” Хората непрестанно търсят и се стремят да намерят нещо, което си заслужава, нещо много хубаво, но няма нищо по-прекрасно от човешката душа.
Осъществяването е резултатът от предишните три степени. На третото ниво на преживяване човек следва пътя на медитацията. Сега обаче медитацията следва човека. С други думи, вече не певецът пее песента, а песента пее певеца. Тази четвърта степен е нещо като разширяване на съзнанието. Това е разгръщането на душата, гмуркането в дълбините на своята същност, общуването с всеки атом на живота, осъзнаването на истинския аз, в което е и осъществяването на целта на живота.
Глава десета
ВОЛЯТА
Думи като “желание”, “страст”, “любов” и други подобни означават почти едно и също. Думата “воля” обаче има далеч по-дълбоко значение от всички тях. Причината е, че волята е самият живот. Библията нарича Бог любов. Любов в какъв смисъл? В смисъла на воля. С какво Творецът е създал вселената? С любов? С воля, а любовта е дошла след това. Любовта е волята, когато бъде призната от своето проявление. Тогава тя се нарича любов. Но в началото е волята. Например казват, че Тадж Махал, величественият дворец в Агра, е символ на любовта на императора към неговата любима. В същото време, погледнато обективно, не можем да го наречем израз на любов, а по-скоро феномен на волята. Поне що се отнася до започването на сградата, можем да погледнем на духа, на импулса за създаването й, като на феномен на волята на императора. След построяването му вече можем да го приемем като израз на неговата любов. Когато казваме за нещо: “Желая го”, “Иска ми се”, това е непълна воля, която не осъзнава своята сила, воля, която не е сигурна какво желае. В този случай става дума за желание. Но когато кажем: “Искам го”, това означава категоричност. Човек, който не може да каже: “Искам го”, няма воля.