Волята бива стимулирана, когато се лишаваме от нещо, което желаем. Тогава тя осъзнава себе си, чувства се жива. Пита се защо не бива да получи желаното. Например, човек иска да има праскови, но в същото време много му харесват цветовете на прасковата. Той намира прасковения цвят за прекрасен и тогава му хрумва: щом ми харесва, защо да не го оставя на дървото? Така ще реши да не къса цветовете. Това за него е стимул, тъй като първо е пожелал да ги откъсне, но след това разумът е пожелал да работи с тях. И както светлината се появява в резултат на съпротивлението при триене, по същия начин съпротивлението изостря и волята.
Силата на волята е в контролирането за разлика от въображението, което работи без контрол, защото ако контролираме въображението, ще го осакатим! Нищо на този свят – нито в сферата на ума, нито на физическо ниво – не може да се движи без силата на волята. Но докато при едни неща тя има пълен контрол, при други действа автоматично.
Друг враг на волята е силата на желанието. Понякога то я лишава от цялата й мощ. Друг път в резултат на конфликта с желанието волята укрепва. Себеотричането, на което учи Библията, като цяло внушава потушаване на желанията. Това обаче не бива да бъде приемано като принцип, а като процес. Онези, които са го следвали като принцип, са изгубили. Тези, които са го възприемали като процес, са спечелили.
Врагът на разума, на мъдростта, е липсата на спокойствие на ума. Когато умът е спокоен, той поражда правилната мисъл и мъдростта бликва естествено като извор. Суфиите преподават упражнения и във физическа, и в медитативна форма, за да успокоят ума и присъщата му мъдрост да бликне. В развълнувани води не можем да видим отражението си. То е ясно, само ако водата е неподвижна. Сърцето ни е като водата – когато е спокойно, мъдростта сама извира. Когато мъдростта и волята работят заедно, се постига успех.
Първото изискване за системното развитие на волята е дисциплината на тялото. То трябва да седи в определена поза. Трябва да стои така, както му се казва да стои. Тялото не бива да е нервно или уморено от това, което се изисква от него, а трябва да слуша човека, на когото принадлежи. Когато един суфии започне да дисциплинира тялото си, той разбира колко недисциплинирано е било дотогава и осъзнава, че това тяло, което винаги е наричал “мое” или “аз”, и за чието удобство е правел какво ли не, е безкрайно непокорно и невярно.
След това идва дисциплината на ума. Тя се постига чрез концентрация. Когато човек иска да насочи ума към точно определена мисъл, а умът мисли за друго, в него се поражда силно безпокойство. Умът не желае да стои на едно място, защото винаги е действал без дисциплина. Заловим ли се да го дисциплинираме, той се превръща в буен кон, който трябва да овладеем. Проблемите възникват, когато се опитаме да се концентрираме. Умът започва да подскача, друг път пък просто се разхожда. Това е така, защото умът е живо същество. Той се чувства по същия начин, както би се чувствал див кон: “Защо ме безпокоиш?” Но по своето предназначение умът трябва да бъде покорен слуга, точно както тялото трябва да бъде послушен инструмент, с помощта на който да изживяваме. Ако те не са поставени на мястото им, ако не действат в съответствие с нашите изисквания, не можем да се надяваме на истинско щастие и удовлетворение в живота.
Волята може да стане толкова силна, че да окаже пълен контрол над тялото, като по този начин му върне съвършеното здраве. Ами смъртта, ще попита някой. Тя не е нещо чуждо за волята. Дори смъртта идва в съответствие с волята. Мислим си, че не ние каним смъртта. Така е, но когато личната воля отслабне, по-висшата Воля й оказва въздействие, превръщайки я в себе си. Защото по-малката воля принадлежи на голямата Воля. Суфиите наричат първата кадр, а втората каза. Каза повелява на кадр, която несъзнателно приема заповедта. На повърхността човек може да продължава да иска да живее, но дълбоко в себе си той вече се е предал на смъртта. Ако той не се подчини на смъртта, няма да умре. Преди да умре, в сърцевината на своето същество той се е предал на смъртта.