Третият аспект е импровизацията. Ако помолим поета да съчини стих за розата, той ще започне да импровизира. Слага върху нея капчица роса и рисува картината на зората. В нея поставя нежно ромолящ поток на фона на прекрасен пейзаж. Това е третият вид концентрация.
Често хората си мислят, че концентрацията означава веднъж седмично да седят със затворени очи в църквата. Когато правят това, макар телом да са в църквата, те не знаят къде е умът им.
Когато човек допуска да изпитва безпокойство, това означава, че концентрацията му не е добра. А щом концентрацията не е добра, значи силата на волята е слаба. Затова най-добрият начин да се предпази от смущения е той да развие силата на концентрацията, така че по естествен път да укрепи силата на волята и способността да издържа на вълненията на света.
Най-добрият лек за скитащия ум е естествената концентрация. Това означава да не се насилва умът. Първо трябва да го оставим да работи естествено, да мисли за нещата, за които е склонен да мисли. Защо умът трябва да мисли за нещо, към което няма склонност? Това е неестествено. Все едно да ядем храна, която не обичаме. Тогава тя няма да бъде асимилирана, нито ще даде добри резултати. Трябва да мислим за нещо, което обичаме, и тогава ще се научим да се концентрираме.
Когато казваме за някого, че не е с всичкия си, имаме предвид, че той е неспособен да контролира своя ум. Това означава, че умът работи механично и волята няма контрол над него. Волята е царят, а разумът – министърът. Когато двамата работят заедно, умът е под контрол. Когато разумът не помага и волята е изгубила контрол, човек вече не владее своя ум.
Случва се умът да не е толкова силен, че да успее да задържи обекта, който иска да реализира. Обектът му се изплъзва. А понякога тялото не е в подходящото състояние за това. Когато обаче обектът не е реализиран, той е такъв само според ума. Според реда в природата той е изживял естествена, спокойна смърт.
Библията говори за себеотричане. За хората това означава да не ядат, да не пият, да се откажат от всичко красиво и приятно в живота, да избягат в уединение и повече никой да не ги види. Това е грешна интерпретация на едно истинно учение. Себеотричането означава себезаличаване и е резултат от себезабравянето. Ако наблюдаваме хората, ще видим, че тези, които са щастливи, са такива, защото в мислите си не са заети със себе си. Ако са нещастни, това е, защото прекалено много мислят за себе си. Човек е по-приятен за околните, когато мисли малко за себе си. Онзи, който постоянно мисли за себе си, е нетърпим. В живота има много страдания, но най-голямото е самосъжалението. Такъв човек е по-тежък от скалата, тежък за себе си и за другите. Другите не могат да го търпят. Той сам не може да се търпи.
Не е лесно човек да забрави себе си, но веднъж успее ли, каква чудна сила се събужда в него! Това е велика мистерия, която дава власт над рая и ада. В Рубаят Омар Хаям казва: “Раят е видението на сбъднатото желание. Адът – сянката на измъчената душа.” Къде е тази сянка? Къде е това видение? Нима не е в нас самите? Ние ги поддържаме. Ето защо раят и адът са това, което сами сме си направили. То не може да бъде променено по друг начин, освен чрез концентрация.
Но концентрацията има още по-голямо значение, тъй като тя е съзидателната сила, която притежаваме като наследство от Бог. Тази сила започва да твори чудеса. Например, човек си мисли: “Бих хапнал риба за вечеря” и когато се прибира, вижда, че за вечеря има риба. Това е феноменът на концентрацията. Човекът може и да не знае за него, но той все пак действа. Мисълта му е стигнала до ума на икономката и тя му е приготвила точно това. Представете си каква сила е това! Дори не е необходимо да мислим за желанието си. Самото присъствие на желанието е достатъчно. Концентрацията го обработва и материализира.
Такава е силата на концентрацията. На Изток има много истории за факири, дервиши, мъдреци и махатми, които правят чудеса. Много хора се питат дали са верни и ако това е истина, как става. Те искат да получат научно обяснение и може би един ден науката ще съумее да го даде. Въпреки всичко, тук има колкото истина, толкова и измама, тъй като всяко нещо може да бъде имитирано. Има злато, има и имитация на златото. Има сребро, има и имитация на среброто. По същия начин има имитация на истината. Това, което изглежда чудно и предизвиква изненада, съвсем не е чак такова чудо. В същото време обаче има неща, които са по-удивителни от всичко, което можем да си представим, и всички те принадлежат на силата на ума. А откъде идва тя? От източника на всички неща – това е Божията сила.