Глава четиринадесета
ВЪТРЕШНАТА СИЛА
В книгите за Изтока четем за чудеса, извършени от велики души, и се питаме дали това е истина. Чуваме за хора, които знаят какво става на други места по света, за такива, които могат да изпратят мисълта си много надалече. Други могат да сътворяват неща, без да разполагат с какъвто и да е материал, или пък да накарат нещо да изчезне. Четем и слушаме дори за хора, които могат да заповядат на дъжда да завали, да накарат голяма група хора да се движат според волята им или да ги вдъхновят за миг. Има такива, които могат да предотвратяват разпространението на епидемии или да правят чудеса по време на война.
Несъмнено сред тях има много мошеници, но където има истина, има и фалш, който й се присмива. Независимо от това истината си остава. На Изток има истории за чудеса и феномени и много от тях са дело на измамници, които с ловки движения или хипнотично въздействие смайват хората. Има обаче и други, които са автентични. Чудесата, които са правели някои велики хора, са ставали пред очите на другите. Но истинските чудотворци никога не твърдят, че могат да правят подобни неща. Нито пък се стремят към тези способности. Тези сили се появяват естествено. По принцип човек не осъзнава каква сила притежава. Когато я осъзнае, той е способен да прави неща, които хората обикновено не владеят.
Има две сили, които на езика на суфизма се наричат каза и кадр. Първата е индивидуалната, а втората – Божията сила. Индивидуалната сила може да работи и да постига, докато действа в съзвучие с Божията сила. Когато обаче индивидуалната сила работи против Божията, човек започва да осъзнава, че енергията му намалява и не може да постигне нищо. Ето защо първото, към което се стремят учителите, е Божието удоволствие, състоянието на съзвучие с Божията воля. И както човекът, който от дълго време играе комар, е усвоил тънкостите на играта, така онзи, който поддържа в ума си мисълта да прави всичко в хармония с Божията сила, получава помощта на Божията воля.
Много често хората разбират погрешно Божията воля. Според тях тя е онова, което те смятат за добро, а всичко, което за тях е лошо, не съответства на волята на Бог. Само че представата им за добро и лошо няма нищо общо с волята на Бог, защото Божието виждане е различно от това на човека. Човек вижда само донякъде. Бог вижда всичко.
Може да попитате: Щом всички сме част от тялото на Бог, щом сме атоми от Неговото същество, защо не разбираме, защо не можем лесно да познаем кое е съзвучно с Неговата воля и кое не е? Отговорът е, че всеки атом от тялото ни осъзнава себе си. Ако има болка в пръста на ръката, ухото не я усеща. Ако има болка в пръста на крака, носът не я чувства; чувства я само пръстът. Но и в двата случая болката се усеща от човека, защото той притежава цялото тяло.
Човекът живее в тесните граници на света, който сам си е създал. Тези граници определят кое за него е добро и лошо и какви са интересите му. Затова той не винаги е способен да работи в хармония с Божията воля, докато не го превърне в свой навик.
Какво е човекът? Само тяло? Не, човекът е своят ум, човекът е душата. Следователно силата на човека е по-голяма от тази на слънцето, защото слънцето, което виждаме, е само тяло, а човекът е тяло, ум и душа. Щом той осъзнае своите тяло, ум и душа, силата му става по-голяма от тази на слънцето. Слънцето е материалното проявление на светлината, докато човекът има светлината вътре в себе си. Човешкото тяло е сияние, толкова ослепително, че всички невидими създания, които съществуват в пространството, биват засенчени в блясъка на човешката форма. Всъщност нищо невидимо не съществува, само че едно нещо, което е по-видимо, закрива другото, което не е толкова видимо. Блясъкът и сиянието на човека са толкова силни, че закриват всички създания в пространството. В действителност всички те са видими, но със своето сияние човешката форма закрива по-малко видимото. Когато погледнем живота от този ъгъл, осъзнаваме, че няма нищо невидимо. Просто има неща, които очите ни нямат способността да видят, но това не означава, че те са безформени.