Колко ценно е това състояние осъзнаваме едва когато по една или друга причина го изгубим. Страдащи от безсъние, чувстваме, че бихме дали всичко, за да заспим дълбоко. Това показва, че се нуждаем не само от съня, а и от блаженството, скрито в него. Душата се е докоснала до нещо по-висше, по-дълбоко. Това изживяване е по-великолепно от всичко, което можем да си представим. Съзнанието се е свързало със сфера, от която върху него не остава следа от никакви наименования или форми. Това, което възприема, е чувство – чувство на озарение, на живот, на радост. Какво послание има в него? Послание от Бог, което идва директно при всяка душа. Какво се казва в него? Бог казва на душата: “Аз съм с теб, Аз съм твоята същност, Аз съм над всички ограничения, Аз съм животът. Това познание, повече от всичко друго на света, ще те направи по-сигурен, по-жив, по-щастлив и спокоен.”
За тези, които искат да отидат още по-нататък, има и четвърто изживяване. Защо то не идва при всеки? Всъщност не че то не идва, но не всеки може да го долови. То идва и се изплъзва и човек не знае кога е дошло и кога си е отишло. В живота на всеки има момент по време на неговото будно състояние, когато той се издига над всички житейски ограничения, но изживяването идва и си отива толкова мигновено, че той не успява да го долови и да го осъзнае.
Появяването му е като птичката, която е долетяла и отлетяла, а ние сме чули само пърхането на крилете й. Но онези, които искат да я хванат и да видят къде отива, кога идва и кога отлита, се оглеждат за нея и седят в очакване на момента на появата й. Това очакване се нарича медитация. Медитацията не означава просто да седим със затворени очи. Всеки може да затвори очи и да седи, с часове или цял живот, и пак да не познае какво е дошло и си е отишло. Медитацията означава да бъдем в очакване на това, което ще последва, но не просто да очакваме, а да се подготвим, като изострим сетивата си, като направим от тялото и ума вместилище за вибрациите, така че когато птичката запърха и предизвика вибрации, да усетим присъствието й.
Именно това олицетворява християнският символ на гълъба. С други думи, това е моментът, в който към съзнанието бързо се приближава такова блаженство, че човек, така да се каже, докосва дълбините на живота и достига отвъд света на действието, дори отвъд сферата на чувствата. “Но – ще каже някой – какво получава съзнанието от това?” Получава нещо като просветление, което е като запалването на една факла от друга. Този вътрешен живот, който докосва съзнанието, предизвиква озарение, което осветлява живота на човека. Всеки миг след това изживяване бива разбулен. Животът се зарежда с нови сили и светлина. Затова йогите на Изток седят в самадхи в определена поза часове наред или отиват в гората, за да останат в усамотение. Те винаги са правели това, за да уловят светлината, символизирана от гълъба.
Има и пета сфера, която съзнанието изживява – хахут на езика на суфиите и самадхи на езика на ведите. Тук съзнанието докосва най-съкровените дълбини на своето същество. Това е като докосване на нозете на Бог. Това е причастието, за което се говори в християнския символизъм. То е докосване до Божието присъствие, когато съзнанието е станало толкова леко и свободно, че може да се издигне и да се гмурне в дълбините на истинската същност.
Това е тайната на мистицизма, на религията и философията. Процесът на това изживяване е като алхимичния процес, който може да бъде доверен единствено на онези, които са готови и които чувстват, че в него има истина. Необходимо е време, за да се запознае човек с това състояние или дори да допусне, че това не са измислици. Дори онзи, който е усетил истината на мистичното преживяване, може да се запита дали си струва да продължава търсенето. Ако го направи, трябва да приеме ръководството на човек, който познава тази област и на когото може да се довери. Трябва обаче да се разбере, че пътят на ученика, пътят на посвещението не е в това, учителят да даде знания на ученика, да му каже неща, които не е чувал преди, или да му демонстрира чудо. Направи ли това, той не е истински учител. В действителност човек сам си е учител, в него е тайната на неговата същност. Думите на учителя само му помагат да открие себе си. Нищо от това, което научаваме от книгите, което може да се обясни с думи или да се посочи с пръст, не е истината. Ако човек е сигурен в себе си, той ще напредва, но когато е вътрешно объркан, не може да напредне и учителят не може да му помогне. Ето защо, въпреки че по този път присъствието на учителя е необходимо и помощта му – ценна, най-важна е самопомощта. Този, който е готов да осъзнае собствената си същност и да се учи от себе си, е истинският посветен. От това посвещение той ще напредва, стъпка по стъпка, за да намери осъществяването и убедеността, която търси. И всичко, което се появи в живота му, ще му служи за задълбочаване на реализирането на истината.