Глава седемнадесета
ТИШИНАТА
Една известна поговорка казва, че думите са сребро, а мълчанието – злато. Това винаги се оказва истина. Колкото по-дълбоко вникваме в смисъла на поговорката, толкова повече осъзнаваме истинността й. По колко пъти на ден чувстваме, че сме казали нещо, което е било по-добре да премълчим! Колко пъти неволно нарушаваме спокойствието на заобикалящата ни среда, говорейки. Колко пъти, вместо да си мълчим, изкарваме на показ своите ограничени и тесни възгледи. Колко пъти, въпреки че искаме да покажем уважение към другите, не успяваме да го сторим, защото не млъкваме! В живота сме изправени пред една сериозна опасност – да се доверим на човек, на когото не сме искали да се доверим. На тази опасност се излагаме, когато не си мълчим. Великият тълкувател на живота, поетът Саади казва: “За какво ми е разумът, щом не ми се притичва на помощ, преди да проговоря!” Това показва, че каквато и мъдрост да притежаваме, ще сгрешим, ако не упражняваме контрол над думите си. Тази истина лесно можем да потвърдим с примери. Тези, които говорят много, имат по-малко сила от мълчаливите. Бъбривият човек може да не успее да изрази мисълта си и с хиляда думи, докато овладелият тишината прави това с една дума. Всеки може да говори, но не всички думи имат еднаква сила. Освен това думата казва много по-малко от безмълвието. Основното правило за хармоничен живот е тишината.
В своето всекидневие сме изправени пред трудности, за които не винаги сме достатъчно еволюирали да посрещнем – тогава единствено тишината може да ни помогне. Защото в основата на всяка религия и на всяко практикуване на религия лежи зачитането на божественото удоволствие чрез зачитане на удоволствието на човека. Същността на религията е разбирането. Не можем да превърнем религията в свой живот, без да овладеем думите и без да сме осъзнали силата на тишината. Толкова пъти сме наранявали приятели и после сме съжалявали, а това можеше да бъде избегнато, ако имахме контрол над думите си. Тишината е щит за незнаещия и защита за мъдрия. Първият не проявява незнанието си, ако замълчи, а вторият не хвърля бисери на свинете, ако познава стойността на тишината.
Какво дава власт над думите? Какво дава силата, която може да се постигне чрез тишината? Отговорът е – силата на волята дава власт над думите, а тишината дава на човека силата на тишината. Когато човек говори прекалено много, това е израз на неспокойствие. Колкото повече думи се използват, за да предадат една идея, толкова по-малко сила има в тях. За съжаление хората постоянно мислят как да пестят пари, а никога не се сещат да пестят думите си. Все едно да събират камъчета, а да изхвърлят бисери. Един индийски поет казва: “Бисерна мидо, кое ти дава скъпоценното съдържание? Тишината. Години наред устните ми бяха затворени.”
За момент това е борба със себе си, контролиране на импулс. В следващия момент обаче това се превръща в сила.
Стигаме до по-научното, метафизичното обяснение на тишината. Говоренето е свързано с изразходване на определено количество енергия. Дъхът, който трябва да внесе в тялото нов живот, нарушава своя нормален ритъм, ако човек не спира да говори. Не нервният човек говори твърде много, а прекаленото говорене прави човека нервен. Откъде идва огромната сила на йогите и факирите? От усвояването и практикуването на изкуството на тишината. Затова на Изток в къщите, където медитирали факири, и дори в двореца, се пазело тишина. В различни цивилизации хората били учени по време на празненства да прекарват известно време в тишина. За огромно съжаление днес пренебрегваме тази практика и за тишината рядко си даваме сметка. Това засяга здравето, докосва душата, духа, живота. Колкото повече мислим по този въпрос, толкова повече виждаме, че постоянно сме заети с някакъв вид действие. Къде ни води то и какъв е резултатът от него? Води ни към по-голяма борба, съревнование, неприязън. Резултатът е свързан с още повече безпокойство, тревога и усилие. Индусите казват: “Колкото повече щастие търсиш, толкова повече нещастие ще намериш.” Така е, защото когато търсим щастието в грешна посока, това води до нещастие. Житейският ни опит е достатъчен, за да ни научи на това, и въпреки всичко намираме живота за опияняващ и ставаме обсебени от активността и не спираме да мислим за действия.