Изглежда, че светът се пробужда за духовните идеали, но въпреки това активността е повече. Не става дума само за външна активност, а за активността на ума. В действителност хората са с разбити нерви поради липсата на тишина и поради свръхактивността на тялото и ума. Когато тялото почива, човек нарича това сън. Но умът продължава да върти плочата, която е пускал и през деня. В днешния конкурентен свят индивидът е по-зает от всякога. Естествено, той има нужда от почивка, тишина и спокойствие повече от онези, които живеят в горите и разполагат с цялото си време. Когато активността се увеличава, а изкуството на тишината е изгубено, какво можем да очакваме?
Къде се учим на размисъл? В тишината. Къде практикуваме търпението? В тишината. Тишината, която се практикува в медитация, е нещо друго, но тишината означава, че трябва да обръщаме внимание на всяка своя дума и всяко свое действие. Това е първият урок, който трябва да научим. Медитативният човек се е научил да използва тишината по естествен начин в ежедневието си. Този, който е усвоил тишината в ежедневието си, вече се е научил да медитира. Може да отделяме по половин час на ден за медитация, но при половин час медитация и 12-15 часа активност тази активност отнема силата на медитацията. Следователно двете трябва да вървят заедно. Всеки, който иска да се научи на изкуството на тишината, трябва да реши, че колкото и работа да има, ще поддържа в ума си мисълта за тишината. Ако не вземе това под внимание, човек няма да пожъне цялата полза от медитацията. Все едно да ходим на църква веднъж седмично, а през останалите шест дни изобщо да не се сещаме за Бог.
Веднъж министърът попитал персийския цар, който бил много набожен: “По цяла нощ медитирате, а по цял ден работите. Как успявате?” Шахът отговорил: “През нощта аз следвам Бог. През деня Бог ме следва.” Същото важи за тишината – който търси тишина, е следван от тишина. Така е с всички неща, които желаем – когато достатъчно дълго се стремим към тях, в даден момент те сами идват при нас.
Има много хора, които не се безпокоят от това, че нараняват другите, защото смятат, че са казали истината. Това според тях ги оправдава и им е все едно дали човекът отсреща се смее, или плаче. Между факт и истина обаче има разлика. Фактът е това, за което може да се говори, а истината – което не може да се опише с думи. Когато разберем разликата между двете, твърдението “Казвам истината” губи смисъла си. Хората говорят за доктрини, убеждения и морални принципи според личното си разбиране. В живота на човек обаче идва момент, когато той се докосва до истина, за която не може да говори с думи. Това е краят на всички спорове, аргументи и обсъждания. В този миг той казва: “Дали ти си сгрешил или аз съм сгрешил, няма значение. Сега искам само да поправя грешката.” Настъпва момент, когато въпросът, който постоянно изниква в активния ум – кое какво е? – изчезва, защото отговорът изниква от душата и се приема в тишина.
Като цяло човек е настроен да слуша всичко, което идва отвън. Не само ушите са отворени за външния свят, но дори сърцето е свързано с ушите. Сърцето, което слуша гласовете, идващи отвън, трябва да им обърне гръб и търпеливо да зачака, докато съумее да чуе вътрешния глас.
Има доловим и недоловим глас, глас от живите и от онези, които не са живи, глас на целия живот. Това, което можем да изразим с думи, е малко. Можем ли да говорим за благодарността, за предаността, за възхищението? Не, за тях думите винаги ще са недостатъчни. Всяко дълбоко чувство има свой глас и той не може да бъде изразен с думи. Този глас идва от всяка душа, а душата може да бъде чута само от сърцето. Как се подготвя сърцето, за да я чуе? Чрез тишина.
Не бива да се учудваме, че някои хора са предпочели планините и горите пред удобствата на светския живот. Те са търсели нещо стойностно и са предали на другите преживяването, до което са достигнали чрез тази жертва. Не е нужно обаче да ги следваме в горите и планинските пещери. Изкуството на тишината можем да научим навсякъде. Дори в изпълнения със задачи живот можем да поддържаме тишина.