Тишината е нещо, което съзнателно или несъзнателно търсим във всеки момент от живота си. Едновременно търсим тишина и бягаме от нея. Къде може да се чуе Божието слово? В тишината. Пророците, светците, мъдреците и учителите са чули този глас, идващ отвътре, като са пребивавали в тишина. Не твърдя, че останем ли в тишина, непременно ще ни бъде казано нещо. Искам да кажа, че когато сме в тишина, ще чуем вътрешния глас, който никога не спира да говори. Когато умът е умиротворен, човек общува също и с всички, които среща. Не са му необходими много думи – когато погледите се срещнат, той разбира. Двама души може цял живот да говорят и да обсъждат и въпреки това никога да не постигнат взаимно разбиране. Други двама със спокойни умове се поглеждат и в миг между тях възниква връзка.
Откъде идват различията между хората? Отвътре. От тяхната активност. А как се поражда съгласие? С притихнал ум. Шумът ни пречи да чуем гласа, който идва от разстояние, а развълнуваните води не позволяват да видим отражението си. Когато водата е спокойна, тя отразява ясно. Когато нашата вътрешна атмосфера е тиха, чуваме гласа, който непрестанно говори на сърцето. Всички ние търсим напътствие, търсим истината, мистерията. Мистерията е в нас, напътствието е в собствената ни душа.
Често срещаме хора, които ни карат да се чувстваме неспокойни, нервни. Причината е, че те са възбудени и нервни и в присъствието им не е лесно да останем спокойни. Христовото учение е: “Не се противопоставяй на злото”, което означава “Не откликвай на състоянието на неспокойния човек”. Не посягай към огъня, за да не се изгориш.
За да развием силата да устояваме на всички смущаващи влияния на всекидневието, трябва да постигнем спокойствие с помощта на концентрацията. Умът е като лодка, люшкана от вълните и вятъра. Вълните са нашите емоции и страсти, мисли и фантазии, а вятърът – външните влияния, с които трябва да се справяме. За да спрем лодката, ни трябва котва. В случая котвата е обектът, върху който се концентрираме. Ако е тежък, той ще застопори лодката, но ако е лек, лодката ще продължи да се движи и няма да е в покой, тъй като е отчасти във водата, отчасти във въздуха. По този начин обаче само контролираме лодката, а използването й е друг въпрос. Тя е създадена, не за да стои неподвижно, а с определено предназначение. Като че ли не всички знаем това, но накрая тази лодка трябва да ни закара от едно пристанище до друго. За да плава, трябва да бъдат изпълнени различни условия, например, да не е натоварена над възможностите й. По същия начин сърцето не бива да е натоварено с нещата, към които се привързваме, защото тогава лодката няма да се задържи на повърхността. Освен това не бива и да връзваме лодката за някое пристанище, защото няма да успее да стигне своята крайна дестинация.
Лодката трябва да откликва на вятъра, който ще я отведе до пристанището и този вятър е чувството, което душата получава от духовната страна на живота. Това чувство ни помага да се отправим към пристанището, на което всички трябва да пристигнем. Щом веднъж бъде напълно концентриран, умът трябва да стане като компас за лодката, винаги сочещ в една посока. Човек, чиито интереси са насочени в хиляда и една посоки, не е готов да пътува. Тази лодка е за онзи, в чиито ум има само едно нещо и всичко друго е второстепенно. Това е пътуването, наречено мистицизъм.
Глава осемнадесета
СЪНИЩА И ОТКРОВЕНИЯ
Въпреки че сънищата са нещо познато на всички ни, тяхното изучаване води към дълбините на живота. Защото смисълът на съня ни кара да осъзнаваме, че докато тялото спи, действа нещо, което дава на търсещия вяра в живота след смъртта. Сънят е доказателство, че когато тялото не е активно, човек все пак е активен, и то не по-малко, отколкото във физическото тяло. Ако има разлика, тя е във времето, тъй като в съня прекосяваме големи разстояния за секунда, вместо за месеци. Липсват препятствията на физическото ниво и в сънищата летим.
Възможностите в сферата на сънищата са много по-големи. Без проблем оздравяваме и само за миг превръщаме неуспеха в успех. Хората казват, че това е измислица, дело на ума. Но какво е умът? Умът е това, в което се отразява светът. В него се побират небето и земята. Нима това е нещо малко? Какво е физическото тяло в сравнение с ума, който сам по себе си е един цял свят? То е като капка в океана.
От чисто невежество човек не познава царството в себе си. Защо не го познава? Защото той иска да пипне, за да повярва. Човек не желае да признае пред себе си съществуването на чувствата – те са незначителни, казва той, в тях няма нищо. Същото е със сънищата – въображение, нищо повече. Но науката и изкуството водят началото си от въображението, от ума, а не от камъка или от физическото тяло. Източникът, от който идва познанието, е умът, а не някакъв обект. Умът означава “аз”. Умът е този, който се идентифицира, а тялото е илюзия. Когато умът е потиснат, казваме: “Тъжен съм.” Не тялото, а умът е потиснат. Следователно истинската идентификация е с ума, а не с тялото.