Въпросът е как да развием интуицията си? Първото условие е постигане на доверие в себе си. Когато нямаме тази увереност, не можем да развием интуицията си, защото тя става все по-голяма, като вярваме в нея. Когато човек се съмнява и казва: “Това интуиция ли е? Наистина ли ще ми помогне? Дали няма да ме излъже?” – тогава разумът поражда объркване в ума и убива интуицията. Интуицията на много интуитивни хора е била разрушена от това съмнение, което се е появявало в умовете им. Заради мисълта, дали е вярно това, което им казва интуицията, или е грешно те са изгубили тази способност. Всяко умение се нуждае от това, да се грижим за него, и без тези грижи то се притъпява и избледнява, става неизползваемо. Освен това човек може и да подцени стойността му в живота си и така естествено да го унищожи. Интуицията може да изчезне и при прекалена активност на ума. Когато мислим за стотици неща, умът е твърде зает и тогава не сме възприемчиви към своята интуиция, която се нуждае от ритъм, от концентрация.
Още по-дълбок аспект на прозрението е вдъхновението. Разликата между вдъхновение и инстинкт е, че онова, което познаваме в по-нисшите същества като инстинкт, е същото, което при нас действа чрез ума под формата на интуиция или вдъхновение. От биологична гледна точка може да се каже, че по-нисшите същества се раждат с определен инстинкт, например способността да летят, да се защитават с рога или да хапят. Всички способности, които проявяват, са им вродени. Те не са само наследени от техните предци, не принадлежат само на съответния биологичен вид, но са и качества на духа. От духа всички живи същества получават напътствие под формата на наклонност. Онова, което разпознаваме като инстинкт у нисшите същества, при човека е вдъхновение. Днес, с все по-голямото развитие на науката и разпространение на материализма, ние забравяме своето наследство от духа и приписваме всички познания и опит на материалното съществуване. По този начин се лишаваме от онова, което ни принадлежи и без което не можем да живеем пълноценно.
Вдъхновението посещава поетите, писателите, изобретателите, учените. Откъде идва то, кой е източникът му? Защо музикалното вдъхновение не идва при поета, а поетичното – при музиканта? Защо то достига онзи, на когото принадлежи? Причината е, че зад всички умове има един ум. Има сърце, което е източник на всички сърца, има и Дух, Който събира и трупа всички познания от всички живи същества. Нито едно познание или откритие, което е било направено, не се губи. Всичко се събира в този ум като във вечен резервоар. Именно това пророците познават като божествен ум. От този ум се черпи прозрението. Умът на поета е естествено екзалтиран и затова той става осветлен от божествения ум. Всичко, което е необходимо, се проявява от божествения ум. Един поет може да работи без вдъхновение в продължение на месеци и резултатът няма да удовлетворява нито него, нито слушателите, които ще приемат стихотворението за вяло. Друг пък получава вдъхновение и за миг го изразява на белия лист. Той не може да поправи написаното, не може да го промени. Никой не може. Всяка промяна ще го развали. То е нещо, което идва за миг и е съвършено само по себе си. То е творение на изкуството, проявление на красотата и идва със съвършена лекота. Това е вдъхновението.
Мнозина са се опитвали да имитират вдъхновените хора в съчиняването на стихове или в научните изобретения. Опитвали са, но никога не са успявали да достигнат вдъхновението, което осенява за миг. Вдъхновените пък никога не са се стремели към него, а просто са изпадали в определено настроение. Всичко, идващо от вдъхновението, е живо и завинаги запазва своята стойност. В миналото са живели поети като Руми в Персия и Калидаса в Индия и днес, векове по-късно, написаното от тях продължава да се чете, защото е неостаряващо. Същото важи и за Шекспир. Той е създал един жив свят. С времето този свят става все по-жив и все по-високо ценен. Той винаги ще е жив. Това е характерна черта на вдъхновението. Но то идва само при онези, чийто ум е утихнал, а мисълта е потънала в красотата на произведението, върху което работят. Умът на музиканта, който освен музиката познава малко неща на този свят, е концентриран и фокусиран върху красотата на неговото изкуство. За него е естествено да получава вдъхновение. Същото важи и за поета. Но когато умът е погълнат от хиляди неща, той не е фокусиран и не може да получава вдъхновение.
Как се развива вдъхновението? Чрез концентрация. Вдъхновеният поет е онзи, чийто ум изцяло е насочен към идеята, която иска да изрази. Той, така да се каже, плува в красотата й. Умът е фокусиран и вдъхновението автоматично идва. Онзи, който мисли за вдъхновението, който иска да го привлече към себе си, няма да го получи. То не му принадлежи. За да го има, той трябва да се потопи в идеята, напълно да слее сърцето си с нейната красота. Трябва да бъде толкова силно настроен към духа на красотата, че вдъхновението да потече по естествен начин.